— Но като отказвате да се противопоставите на тези тайни сили, които биха могли да съкрушат плановете ни, всевиждащи принце, вие излагате на опасност бъдещето, което предначертахте!
— Ние не обичаме разногласията, барон Мелиадус. Ала както чуваме, вашата лична омраза към Хоукмун и вашето непреодолимо желание по Изелда, дъщерята на Медни, пораждат сериозни разногласия. Смятаме за проява на егоизъм подобно отдаване на цели, далечни от нашите, и ако продължавате в същия дух, ще бъдем принудени да издигнем друг на ваше място и да ви освободим от настоящия пост — както и от вашия Орден…
Баронът инстинктивно посегна към маската си. Да бъде лишен от нея! Това беше най-големият позор — и най-ужасният от всички! Да бъде изхвърлен сред утайката на Лондра — при кастата на лишените от маски! Мелиадус потрепери и с мъка намери сили да продължи.
— Готов съм да се вслушам в повелите ви, императоре на Земята…
— Тогава го направете, барон Мелиадус. Не бихме желали един толкова прочут военачалник да бъде погубен от някакви мъгляви въжделения. Ако наистина искате да си възвърнете нашето благоразположение, трябва да откриете по какъв начин са напуснали столицата емисарите от Азиакомуниста.
Барон Мелиадус падна на колене, разпери ръце и кимна с огромната си вълча маска. Ала докато завоевателят на Европа се покланяше пред своя крал, умът му бе изпълнен с безброй бунтовни мисли и той благодари на духа на ордена, че маската прикрива изкривеното му от гняв лице.
Той се отдалечи заднишком от тронния глобус. Кралят го разглеждаше с насмешливите си очички. После езикът на Хуон докосна чевръсто перлата, която плуваше недалеч от сгърчената глава, белезникавата течност се завихри, блесна във всички цветове на дъгата и постепенно придоби непроницаемо черен цвят.
Мелиадус се обърна и пое по безкрайния път из гигантските коридори, усещайки в гърба си подигравателните погледи на гвардейците-богомолки.
Когато главната порта остана зад него, той сви наляво и пое право към апартамента на графиня Флана Микосеваар от Канбъри, вдовицата на Асровак Микосеваар — московския ренегат, който приживе бе командвал Легиона на лешоядите. Графиня Флана беше не само почетна предводителка на легиона, но също така и братовчедка на краля-император — единственият му жив родственик.
ВТОРА ГЛАВА
МИСЛИТЕ НА ЕДНА ГРАФИНЯ
Положила своята позлатена жеравова маска върху лакираната масичка, графинята бе зареяла поглед през прозореца, към стърчащите в небето налудничави кули на Лондра. По красивото й бледо лице се четеше дълбока печал.
Тя се надигна и червеникавите лъчи на слънцето заблестяха с безброй отражения по обсипаната й със скъпоценни камъни роба. Графинята спря пред гардероба и го отвори. Тук бе прибрала странните одежди, останали й за спомен от двамата посетители, напуснали тайно апартамента й преди много дни, дегизировката, използвана от Хоукмун и д’Аверк, когато се представяха за пратеници на Азиакомуниста. Сега тя се питаше къде ли се намират двамата герои — и най-вече д’Аверк, за когото не се съмняваше, че я обича.
Флана, графинята на Канбъри, бе имала поне дузина съпрузи и още толкова любовници и се беше отървала от всичките със същата лекота, с която се захвърля захабен чифт чорапи. Никога досега не беше познавала любовта, нито се бе доближавала до подобно чувство.
Ала по някакъв непонятен начин именно д’Аверк, низвергнатият ренегат, който непрестанно се преструваше на болнав, беше пробудил това чувство в нея. Може би защото Флана бе прекарала почти целия си живот във вътрешно усамотение и бе запазила здравия си разсъдък — за разлика от обкръжаващите я придворни. Може би д’Аверк — сантименталният, нежен и чувствен любовник — я бе пробудил от така нетипичната за веселата й натура апатия, наложена й от продължителното пребиваване в умопобъркания, перверзен свят на крал Хуон.
И ето че вече напълно пробудена, графиня Флана не можеше повече да понася ужасите, които бяха неделима част от ежедневието й, измъчваше я отчаяно желание по любовника, дарил й една-едничка нощ и изчезнал, може би завинаги, или за да срещне някъде гибелта си.
Тя се беше затворила в апартамента си, избягвайки каквито и да било срещи със своето обкръжение, ала усамотението не лекуваше, а по-скоро засилваше мъката й.
По красивите бузи на Флана се стичаха сълзи и тя ги попи с фина копринена кърпичка.