И внезапно стената изчезна!
Хоукмун възкликна от изненада.
От всички страни ги заобикаляше спокойно море, съвсем същото, като през първите дни от пътуването им. Моряците нададоха радостни възгласи, ала Хоукмун забеляза, че лицето на д’Аверк е мрачно. Хоукмун също чувстваше, че опасността не ги е подминала, и остана на мостика, стиснал с ръце парапета.
И изведнъж от морето се появи огромно чудовище.
Радостните викове на екипажа в миг се превърнаха в ужасени писъци.
Още няколко чудовища изникнаха край кораба. Имаха гигантски змийски глави със зинали, изпълнени с остри зъби пасти; водата се стичаше с грохот от люспестите им шии, а в блестящите им очи гореше неистова и заплашителна омраза.
Последва оглушителен грохот и едно от гигантските чудовища се издигна във въздуха над тях.
— Свършено е с нас, Хоукмун — произнесе с философско спокойствие д’Аверк и извади сабята си. — Жалко, че не можах да зърна за последен път Медния замък, нито да целуна жената, на която отдадох сърцето си.
Хоукмун почти не го чу. Беше изпълнен с горчивина, защото вече не се съмняваше, че тук, толкова далеч от всичко, за което милееше, му предстои да срещне своята кончина и че никой никога няма да узнае къде и как e загинал…
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ОРЛАНД ФАНК
Сенките на гигантските морски чудовища прелитаха над палубата, а шумът от крилата им караше въздуха да трепти. Хоукмун гледаше с хладно равнодушие как едно от чудовищата се носи, раззинало паст, право към малкия платноход. Дукът знаеше, че краят му е близо. Ала неочаквано чудовището литна отново нагоре, като пътем отхапа върха на мачтата.
Напрегнал всички мускули, изпънат като струна, Дориан Хоукмун оголи Меча на зората, оръжието, което нито един смъртен освен него не можеше да притежава. Знаеше, че дори това свръхестествено творение ще бъде абсолютно безполезно срещу ужасяващите създания на океанските дълбини, знаеше също, че ще е достатъчно само да нанесат няколко удара с опашките си но корпуса и корабът щеше да потъне като камък право към дъното.
Платноходът се люшна от вятъра, вдигнат от огромните крила. Из въздуха се разнесе отвратителна смрад.
Д’Аверк направи гнуслива физиономия.
— Защо не ни нападат? Да не са решили първо да си поиграят с нас?
— Така изглежда — процеди през зъби Хоукмун. — Може би им доставя удоволствие да ни гледат как треперим, преди да ни унищожат.
Следващия път, когато огромната сянка легна върху тях, д’Аверк подскочи и замахна със сабята, ала чудовището промени рязко посоката си и мина встрани от палубата. Д’Аверк сбърчи устни.
— Уф! Само как смърди! Въздухът взе да става вреден за болнавите ми дробове.
Междувременно чудовищата започнаха да удрят по корпуса с гигантските си люспести криле. Хоукмун и д’Аверк се люшнаха и вкопчиха ръце в парапета, за да не се преметнат зад борда.
— Намислили са да преобърнат кораба! — извика учудено д’Аверк. — Искат да ни хвърлят сред вълните!
Загледан мрачно в ужасните чудовища, Хоукмун не отговори. Корабът се наклони застрашително, завъртя се, а чудовищата се издигнаха високо в небето и се събраха, сякаш за да обсъдят по-нататъшните си действия. Хоукмун се опитваше да открие в очите им някакъв проблясък на разум, ала не намираше дори намек за начеваща интелигентност.
В това време чудовищата направиха широк завой, озоваха се зад кърмата и се обърнаха с муцуни към тях.
Платната неочаквано се издуха до скъсване и д’Аверк изненадано възкликна:
— Значи това са намислили! Насочват кораба в посоката, в която искат да поемем! Това е невероятно!
— Ясно е, че отново ще плаваме към Амарек — рече Хоукмун, докато се надигаше от палубата. — Чудя се…
— Кое е любимото им ястие ли? — извика д’Аверк. — Едва ли си падат по ароматни късчета като нас! Току-виж сме развалили вонята в устата им! Пфуй!
Хоукмун се усмихна, въпреки че опасността все още не беше отминала.
Моряците бяха слезли при греблата и с разширени от ужас очи следяха действията на чудовищата.
— Нищо чудно гнездото им да е някъде в тази посока — предположи Хоукмун. — Може малките им да обичат прясно месце, още топло.
Д’Аверк го погледна обидено.
— Ама и ти ги говориш едни, приятелю! Никак не си тактичен…
Хоукмун се засмя поразвеселен.
— Но пък ако гнездото е на суша, ще имаме макар и малка възможност да се побъхтим с тях — продължи той. — В открито море шансовете ни за оцеляване са никакви.