— Какъв непоправим оптимист си, Дориан…
Близо час странните хвъркати чудовища издуваха платната на кораба, който се носеше с невероятна скорост по вълните. По едно време Хоукмун посочи напред, без да казва нищо.
— Остров! — извика д’Аверк. — Прав беше в предположенията си.
Всъщност това беше по-скоро лишен от растителност къс скала, чиито брегове се издигаха стръмно нагоре, сякаш увенчаваха върха на скрита в океанските дълбини планина.
Ала Хоукмун веднага долови новата опасност.
— Скали! Насочваме се право към тях! Екипаж! Всички по местата си! Кормчия… — Още не довършил, Хоукмун се завтече към щурвала, сграбчи го и го завъртя отчаяно, опитвайки се да отклони носещия се право към зъберите кораб.
Д’Аверк присъедини усилията си към неговите. Островът растеше пред очите им с всеки изминат миг и шумът на прибоя ставаше оглушителен — като ударите на съдбата!
Носът на кораба се завъртя лениво встрани от скалите, върху палубата се изсипа фонтан ситни пръски. Но тъкмо когато вече смятаха, че са се измъкнали, отдолу се разнесе ужасен раздиращ звук, който бързо прерасна в трясък от трошащи се дъски, и те осъзнаха, че корабът се е натъкнал на подводни скали, отворили пробой-на под ватерлинията.
— Всеки да се спасява както може! — извика Хоукмун и изтича при перилата. Д’Аверк го последва. Корабът се разтърси, сякаш внезапно беше оживял, и всички на палубата бяха запратени безмилостно към перилата. Целите натъртени и охлузени, ала иначе невредими, Хоукмун и д’Аверк скочиха чевръсто на крака, поколебаха се за миг и после се хвърлиха в разпенените води на океана.
Хоукмун почувства, че неумолимо потъва към дъното, теглен от неимоверно тежкия меч. През заобикалящите го водовъртежи различи още няколко мятащи се под водата тела. Тътенът на прибоя го блъскаше приглушено в ушите. Не му даваше сърце да се освободи от Меча на зората. Избута го встрани, за да не пречи на движенията му, после зарита с крака и успя да изплува на повърхността.
Щом подаде глава сред вълните, потърси с поглед платнохода. Морето изглеждаше странно спокойно, вятърът беше утихнал, тътнежът на прибоя бе отслабнал до едва доловим шепот и изобщо след доскорошната врява тишината изглеждаше странна и необяснима. Хоукмун заплува към една плоска скала, стигна я и се покатери на сушата.
После погледна назад.
Хвъркатите чудовища продължаваха да се реят в небето, но толкова нависоко, че вече не се долавяше и полъх от могъщите им криле. Изведнъж те се стрелнаха още по-нагоре, застинаха за миг в небосвода и след това полетяха право надолу.
Едно по едно чудовищата разпаряха водната шир със страхотен плясък. Накрененият кораб скърцаше жално под ударите на гигантските вълни, а Хоукмун едва не беше пометен от скалата, върху която се бе закрепил.
Когато вдигна глава, чудовищата бяха изчезнали.
Хоукмун изтри водата от очите си.
Какво ли щяха да предприемат сега чудовищата? Може би ги бяха докарали тук, за да ги държат живи, докато изпитат нужда от прясно месо? Нямаше как да отговори на тези въпроси.
До ушите му достигна сподавен вик. Той се огледа и забеляза поне дузина моряци, начело с д’Аверк, да се препъват между скалите към него.
Д’Аверк изглеждаше озадачен.
— Видя ли, чудовищата си тръгнаха?
— Аха. Питам се обаче дали няма да се върнат?
Д’Аверк хвърли мрачен поглед към мястото, където бяха изчезнали странните създания, и сви рамене.
— Предлагам да спасим каквото можем от кораба и после да огледаме острова — рече Хоукмун. — Колко са оцелелите? — И погледна въпросително боцмана, из-правил се зад д’Аверк.
— Мисля, че всички, сър. Имахме голям късмет. Вижте. — Той посочи с ръка другия край на брега, където се бяха струпали останалите моряци.
— Прехвърлете няколко души на платнохода, преди да е потънал. — нареди Хоукмун. — Завържете го с въжета за брега и докарайте всички налични провизии.
— Разбрано, сър. Ами ако чудовищата се завърнат?
— Тогава ще му мислим — каза решително Хоукмун.
През следващите няколко часа прехвърлиха всичко, каквото можаха да спасят от пробития кораб, и го струпаха на скалистия бряг.
— Как мислиш, ще можем ли да поправим кораба? — понита д’Аверк.
— Може би. Морето е много по-спокойно и като че ли опасността от потъване отмина. Но това ще отнеме време. — Хоукмун неволно докосна помътнелия камък в челото си. — Ела, д’Аверк, нека огледаме острова.
Двамата се закатериха по скалния склон право към върха. Островът изглеждаше напълно лишен от признаци на живот. Единственото, на което можеха да се надяват за оцеляването си, бе някоя по-дълбока локва с дъждовна вода и миди от крайбрежието. Пусто и безрадостно изглеждаше това късче от света и шансовете им за оцеляване, в случай че не успееха да поправят кораба, щяха да са нищожни, особено като се имаше предвид опасността чудовищата да се завърнат.