Кърт Вонегът
Рунтавото куче на Том Едисън
Една сутрин на слънчева пейка в парка в Тампа, Флорида, седяха двама възрастни мъже — единият упорито се мъчеше да чете книгата, която явно му доставяше удоволствие, докато другият, Харолд К. Булърд, му разказваше историята на своя живот със силните, заоблени тонове на радиоточка. В краката им лежеше лабрадорът на Булърд, който допълнително тормозеше възрастният слушател, като от време на време буташе глезените му с големия си дълъг нос.
Булърд, който преди да се пенсионира бе постигнал успехи в много области, се радваше на възможността да направи преглед на достойното си минало. Но пред него стоеше проблемът, който усложнява живота на канибалите, а именно, че една и съща жертва не може да се използва отново и отново. Всеки, който бе прекарал известно време с него, след това отказваше да седне на същата пейка.
И така Булърд и кучето му всеки ден обикаляха парка в търсене на нови физиономии. Тази сутрин имаха късмет, защото попаднаха на този непознат още в самото начало. Бе ясно, че е от отскоро във Флорида, все още със закопчано догоре дебело сако, стегната яка и вратовръзка. Освен всичко друго, нямаше по-добро занимание, освен да чете.
— Да — каза Булърд към края на първия час от своята лекция, — на времето печелех и губех цели състояния.
— Споменахте го вече — обади се непознатият, чието име Булърд не си бе направил труда да разбере. — Полека, момче. Не, не, не така — извика той на кучето, което бе станало още по-агресивно към глезените му.
— О!? Значи съм го казал, така ли? — попита Булърд.
— Два пъти.
— Два пъти с недвижими имоти, веднъж със старо желязо, веднъж с нефт и веднъж с камиони.
— Да, казахте го.
— Така ли? Сигурно съм го казал. Два пъти с недвижими имоти, веднъж със старо желязо, веднъж с нефт и веднъж с камиони. Не се отказвам нито от един ден.
— Предполагам, че не — отвърна другият. — Извинете, не може ли да преместите кучето някъде? Непрекъснато…
— Той? — възкликна Булърд сърдечно. — Това е най-дружелюбното куче на света. Не се бойте от него.
— Не се боя. Просто ме изкарва от кожата, като непрекъснато души глезените ми.
— Пластмаса — засмя се Булърд.
— Моля?
— Пластмаса. В жартиерите ви трябва да има нещо пластмасово. Обзалагам се, че са малките копченца. Не може да не са от пластмаса. Кучето ми е лудо по пластмасата. Не знам защо, но я подушва и намира дори и ако е само трошичка. Сигурно нещо не му достига в храната, макара че, кълна се, яде по-добре и от мен. Веднъж сдъвка цял пластмасов плювалник! Можеш ли да си представиш!? Сега бих се заел с такъв бизнес, ако докторите не ми бяха казали да престана, за да дам почивка на машинката.
— Можете да завържете кучето на онова дърво ей там — отбеляза непознатият.
— Толкова се ядосвам на младежите напоследък! — продължи Булърд. — Непрекъснато се жалват, че вече нямало незавладени територии както едно време. Никога не е имало повече незавладени територии, отколкото има днес! Знаеш ли какво казва Хорас Грийли?
— Носът му е мокър — каза непознатият и отдръпна краката си, а кучето, търпеливи и упорито, ги последва с муцуна. — Стига, момче!
— Мокрият нос показа, че е здрав — отбеляза Булърд. — „Занимавайте се с пластмаси, млади хора.“ Това казва Хорас Грийли. „Занимавайте се с атома!“
Кучето със сигурност бе установило наличието на пластмаса в жартиерите на непознатия и сега извиваше глава насам и нататък, чудейки се как да достигне този деликатес със зъби.
— Чиба! — извика му той.
— „Занимавайте се с електроника, млади хора! — каза Булърд. — Не ми говорете, че пред вас няма възможности. Сега възможностите чукат на всяка врата във всяко градче и се мъчат да влязат. Когато аз бях млад, човек трябваше да ги търси навън и да ги води у дома си за ушите.“ Днес…
— Съжалявам — каза непознатият с равен глас. Той затвори шумно книгата си, стана и измъкна глезена си от муцуната на кучето. — Трябва да вървя. Приятен ден, господине.
Той прекоси парка, намери друга пейка, седна с въздишка и отново започна да чете. Дишането му тъкмо се нормализира, когато отново почувства мократа муцуна на кучето в краката си.
— О, това сте вие! — възкликна Булърд и седна до него. — Надуши следата ви. Усетих го и го оставих да ме води. Какво ви говорех за пластмасите? — Той се огледа доволно. — Не ви обвинявам, че се преместихте. Там беше толкова душно. Никаква сянка, а и ветрец не подухва.
— Ще си отиде ли кучето, ако му купя плювалник? — попита непознатият.
— Хубава шега! Хубава шега! — усмихна се Булърд добродушно. Изведнъж той тупна непознатия по коляното. — Ей, ти да не се занимаваш с пластмаси? Седя тук и дрънкам за пластмаси, а ти може да си в бизнеса!