Сана първоначално не понечи да се изправи. Застина с лъжицата пред устата, а в главата й като че се въртяха какви ли не мисли. Но после остави лъжицата и стана.
– Седнете долу на верандата, там ще сте на спокойствие – каза сестрата и Ерика кимна, преди да последва Сана надолу по стълбите.
На долния етаж минаха през още няколко стаи и стигнаха до остъклена веранда, която гледаше към поляната и малкия център на Хамбургсунд.
– Как сте? – попита Ерика, когато седнаха.
– Горе-долу. – Сана изглеждаше бледа и изпита, сякаш не беше спала достатъчно. – Момчетата през цялото време питат за баща си и не знам какво да им кажа. Не знам дори дали да не поговоря с тях за случилото се. Мисля днес да звънна на детски психиатър и да помоля за помощ.
– Звучи ми като добра идея – каза Ерика. – Но децата са силни. Могат да се справят с повече неща, отколкото си мислим.
– Да, сигурно е така.
Сана гледаше напред с празен поглед. После се обърна към Ерика.
– За какво искаш да говорим?
Както толкова пъти преди, Ерика не знаеше как да започне. Нямаше работа тук, нямаше причина, която да оправдава въпросите й. Водеше я единствено любопитството й. И загрижеността. Замисли се за миг. След това се наведе и извади рисунките от чантата си.
Той ставаше още по трети петли. Много се гордееше с това и го изтъкваше по всеки повод. „Човек не бива да се излежава и да тренира за старческия дом“, обичаше да казва доволно, след което обясняваше, че става най-късно в шест. Снаха му понякога го закачаше, задето си ляга едва в девет вечерта. „Това не е ли трениране за старческия дом?“, питаше с усмивка. Но той просто пренебрегваше с достойнство такива коментари. Важното бе, че използва целия ден.
След стабилна закуска с овесена каша сядаше в любимия си фотьойл и зачиташе внимателно вестника, докато навън бавно се разсъмваше. Когато приключеше, обикновено бе станало достатъчно светло за обичайната му сутрешна проверка. С годините тя се бе превърнала в навик.
И сега стана от фотьойла, взе бинокъла, който висеше окачен на пирон на стената, и седна пред прозореца. Къщата се намираше на високо, до църквата, и гледаше към рибарските бараки долу до брега, така че той имаше изглед към цялото пристанище. Вдигна бинокъла пред очите си и започна инспекцията си отляво надясно. Първо съседите. Да, те също бяха станали. Зимно време тук не се задържаха много хора, но за негов късмет в съседната къща живееха едни от целогодишните обитатели. Бонус беше, че дамата в семейството имаше навика сутринта да се разхожда по бельо. Беше на около петдесет, но имаше адски запазена фигура, отбеляза той и продължи нататък.
Празни къщи и още празни къщи. Някои бяха съвсем тъмни, други имаха от онова осветление с таймер, така че тук-там светеха лампи. Той въздъхна, както винаги. Беше ужасно как се променят нещата. Спомняше си времето, когато във всички къщи живееха хора и тук кипеше живот през цялото време. Сега летовниците бяха изкупили почти всичко и се появяваха само за три месеца в годината. После се връщаха у дома в града с подобаващ слънчев загар, който коментираха по партита и вечѐри чак до късна есен. „Да, нали имаме къща във Фелбака, там сме по цяло лято. Де да можехме да живеем там за постоянно, каква свобода, какво спокойствие. Човек наистина се отпуска.“ Това, естествено, бяха глупости. Не биха издържали и едно денонощие тук през зимата, когато всичко е затворено и притихнало и човек не може да лежи на скалите и да се пече.
Насочи бинокъла към площад „Ингрид Бергман“. Беше пуст. Наскоро чу, че на официалната уеб страница на Фелбака са сложили камера, така че човек може по всяко време да си пусне компютъра и да види какво се случва в селото. Обаче трябва да има много време за губене, ако това му доставя удоволствие, мислеше си той. Защото нямаше какво толкова да се види.
Премести бинокъла надясно, огледа Сьодра Хамнгатан, после мина покрай Йернбуден и се насочи към Брандпаркен. Спря за миг, за да се наслади на лодката на бреговата охрана, както обичаше да прави. Каква прелест! Винаги бе обичал лодки, а „Моята Луис“, както обикновено, блестеше красива до пристана. След малко продължи огледа, насочвайки се към Бадхолмен.
Винаги го налягаха спомени от младостта, когато видеше дървените постройки с висока ограда, които служеха за съблекални. Отделни за дамите и господата. Когато беше момче, с приятелите му винаги се опитваха да надникнат при дамите. Рядко имаха успех.
Сега гледаше към скалите и трамплина, който децата използваха толкова много през лятото. Продължи към кулата, която през последните години бе малко занемарена. Надяваше се, че няма да им хрумне да я съборят, а ще я реновират. Тя беше част от Фелбака.