Погледът на Йоста натежа.
– Разбира се, кога тръгваме?
– Веднага – каза Патрик.
Искаше да приключи по-бързо. За секунда се замисли дали да не звънне на Аника и да я попита защо го е търсила снощи. Но това можеше да почака. Сега нямаше време.
Докато се отдалечаваха от Бадхолмен, и двамата положиха усилие да не се обърнат и погледнат фигурата, която продължаваше да се люлее на вятъра.
– Не разбирам. Кой може да ги е пращал на Кристиан?
Сана гледаше объркано рисунките, които лежаха на масата пред нея. Пресегна се и взе една от тях, а Ерика се зарадва, че се е сетила да постави всяка рисунка в отделен найлонов джоб, така че да могат да се разглеждат, без евентуалните улики да бъдат унищожени.
– Не знам. Надявах се ти да имаш някаква теория.
Сана поклати глава.
– Нямам представа. Къде ги намери?
Ерика разказа за посещението си до стария апартамент на Кристиан в Гьотеборг и за Янос Ковач, който й бе казал за писмата.
– Защо се интересуваш толкова от живота на Кристиан?
Сана я погледна въпросително.
Ерика се замисли за миг как да обясни постъпката си. Самата тя не беше наясно с отговора.
– Още откакто чух за заплахите, се притеснявам за него. И понеже аз съм си аз, не мога просто да оставя нещата така. А Кристиан нищо не казва, затова започнах да се ровя сама.
– Показа ли ги на Кристиан? – попита Сана, взе още една рисунка и я заразглежда внимателно.
– Не, исках първо да говоря с теб. – Тя замълча за момент. – Какво знаеш за миналото на Кристиан? За детството и семейството му.
Сана се усмихна тъжно.
– Почти нищо. Представа си нямаш. Никога не съм срещала друг човек, който да споделя толкова малко неща. За всичко, което съм искала да разбера за родителите му, къде са живели, какъв е бил като малък, кои са били приятелите му, за всички тези неща, за които си говорят двама души, когато се опознават, Кристиан винаги си мълчи. Казвал ми е, че родителите му са починали, че няма братя или сестри, че детството му е било като на всички останали и че няма нищо интересно за разказване.
Сана преглътна тежко.
– Не ти ли се струва странно? – попита Ерика и в гласа й не можа да не се промъкне нотка на съчувствие.
Виждаше как Сана се бори да не заплаче.
– Обичам го. А той винаги се дразни, когато го разпитвам, затова престанах. Исках само... исках само да остане при мен.
Тя прошепна последните думи, вперила поглед в скута си.
На Ерика й се прииска да седне до нея и да я прегърне. Изведнъж осъзна колко млада и ранима е. Едва ли беше лесно да си част от такава връзка, постоянно да се чувстваш в неравностойно положение. Ерика разбираше какво казва Сана между редовете. Обичаше Кристиан, но той никога не бе изпитвал същото.
– Значи, не знаеш коя би могла да бъде малката фигура до Кристиан? – попита Ерика меко.
– Нямам идея, но това трябва да са детски рисунки. Може би той има деца, за които не знам?
Засмя се, но смехът заседна в гърлото й.
– Не си вади прибързани заключения.
Ерика изведнъж се притесни, че само влошава състоянието на Сана, която беше на ръба на нервен срив.
– Няма, но и аз се чудя. Питала съм го хиляди пъти, откакто започнаха да пристигат писмата, а той само повтаря, че не знае кой ги праща. Но не съм сигурна дали му вярвам.
Тя прехапа устни.
– Не е ли споменавал бивши приятелки или нещо такова? Някоя жена, която е била част от живота му?
Ерика разбираше, че е твърде настоятелна, но може би Кристиан е казал нещо през годините, което е останало дълбоко заровено в подсъзнанието на жена му.
Сана поклати глава и се засмя горчиво.
– Повярвай ми, щях да си спомня, ако е споменавал друга жена. Даже си мислех...
Тя се спря, сякаш съжаляваше, че е започнала изречението.
– Какво си си мислела? – попита Ерика, но Сана отби въпроса.
– Не, нищо. Просто глупава мисъл. Може да се каже, че имам проблем с ревността.
Това не е толкова странно, помисли си Ерика. Да живееш толкова години с непознат, да обичаш, без да те обичат. Нищо чудно, ако станеш ревнив. Но не каза нищо. Вместо това реши да насочи разговора към онова, което занимаваше мислите й още от вчера.
– Разговаряла си с една от колежките на Патрик. Паула Моралес.
Сана кимна.
– Тя беше много мила. Йоста също ми допадна. Той ми помогна да измия децата. Помолй Патрик да му благодари от мое име. Мисля, че вчера не се сетих да го направя.
– Ще му предам – каза Ерика и направи кратка пауза, преди да продължи: – Струва ми се, че Паула не е разбрала съвсем една подробност от разговора ви.
– Откъде знаеш? – попита Сана изненадана.