– Паула е записала разговора и Патрик го прослуша снощи у дома, а аз не можах да не чуя.
– Аха – каза Сана и, изглежда, прие невинната лъжа. – И какво е това, което...?
– Ами ти спомена, че на Кристиан не му е било леко. И ми прозвуча, сякаш имаш нещо конкретно предвид.
Лицето на Сана застина. Тя се заигра с ресните на покривката, избягвайки погледа на Ерика.
– Не знам за какво...
– Сана – примоли се Ерика. – Сега не е моментът да мълчиш и да пазиш тайни, за да предпазиш някого, за да защитиш Кристиан. Цялото ти семейство е в опасност, и не само то, но можем да предотвратим и други хора да ги сполети съдбата на Магнус. Не знам какво е това, което не искаш да споделиш, нито защо. Може изобщо да не е свързано с разследването и се обзалагам, че именно така ти се струва. Иначе щеше да разкажеш, убедена съм. Особено след случилото се с децата вчера. Но можеш ли да си абсолютно сигурна?
Сана гледаше през прозореца, към някаква далечна точка, отвъд къщите, по посока на замръзналото море. Дълго време мълча и Ерика реши да не се обажда, а да я остави да приключи вътрешната си борба.
– Намерих рокля на тавана. Синя рокля – каза Сана накрая.
После продължи да разказва. За това как се е опълчила на Кристиан, за гнева и несигурността си. И за това, което най-накрая бе споделил с нея. За ужаса.
Когато приключи, Сана се сви, като че беше напълно изчерпана. Празна. Ерика стоеше неподвижно и се опитваше да смели чутото. Но беше невъзможно. Някои неща просто бяха непонятни за човешкия ум. Единственото, което можа да направи, бе да протегне ръка и да я положи върху тази на Сана.
За първи път Ерик усети, че го обзема паника. Кристиан бе мъртъв. Висеше от кулата в Бадхолмен и се поклащаше като парцалена кукла.
Една жена полицай му позвъни да му съобщи. Предупреди го да внимава и му каза, че може да се обади в полицията по всяко време. Той й благодари и отвърна, че няма да се наложи. Не можеше да се сети кой е по петите им, ако ще животът му да зависеше от това. Но не смяташе да седи и чака да дойде неговият ред. И този път щеше да поеме контрола, да упражни властта си.
По ризата му се появиха потни петна като доказателство, че не е толкова спокоен, колкото се опитва да си втълпи. Продължаваше да държи телефона в ръка и с тромави пръсти набра номера на мобилния на Кенет. Чуха се пет сигнала, после се включи гласовата поща. Ядосан, Ерик прекъсна разговора и хвърли мобилния на бюрото. Опита се да си наложи да действа рационално и да премисли всичко, което трябва да свърши.
Телефонът звънна. Той се стресна и погледна дисплея. Кенет.
– Ало?
– Не мога да вдигам директно – каза Кенет. – Трябва ми помощ, за да си сложа слушалката. Не мога да държа телефона в ръка – поясни той без самосъжаление в гласа.
За секунда Ерик си помисли, че може би трябваше да си направи труда да посети колегата си в болницата. Или поне да му прати цветя. Е, не можеше да мисли за всичко, а и в офиса трябваше да има човек. Кенет сигурно проявяваше разбиране.
– Как си? – попита той, все едно наистина се интересуваше.
– Добре – отговори Кенет кратко.
Познаваше Ерик и сигурно се досещаше, че не му се обажда, защото се е загрижил за него.
– Имам лоши новини.
Беше най-добре да мине направо на въпроса. Кенет мълчеше и изчакваше продължението.
– Кристиан е мъртъв – каза Ерик и подръпна яката на ризата си. Продължаваше да се поти. Вече дори ръката, с която държеше телефона, бе влажна. – Току-що разбрах. Виси от кулата в Бадхолмен.
Мълчание.
– Ало? Чуваш ли какво ти казвам? Кристиан е мъртъв. Полицайката, с която говорих, не пожела да каже нищо повече, но и идиот би се досетил, че става дума за същата откачалка, която забърка цялата тази каша.
– Да, тя е – каза Кенет накрая с ледено спокойствие.
– Какво имаш предвид? Знаеш ли кой е бил?
Ерик почти крещеше. Да не би Кенет да знае кой е извършителят, но да си мълчи? На Ерик му идеше да го убие. Освен ако някой не го изпревареше.
– Ние сме следващите.
Зловещото спокойствие в гласа му накара Ерик да настръхне. За момент се зачуди дали Кенет не си е ударил главата при падането.
– Ще бъдеш ли така любезен да ме просветлиш?
– Теб сигурно ще те остави за накрая.
Ерик едва се удържа да не тресне мобилния телефон в масата.
– И кой е това?
– Наистина ли не си разбрал? Толкова много хора ли си наранил, че да не се сещаш за нея? При мен беше лесно, тя е единственият човек, на когото някога съм навредил. Не знам дали Магнус е знаел, че тя е по петите му. Но знам, че той страдаше. На теб това не ти се е случвало, нали, Ерик? Никога не си страдал, не си лежал в леглото, без да можеш да заспиш заради стореното.