Гласът на Кенет не звучеше разстроено или обвинително, беше все така сдържан.
– За какво говориш? – изръмжа Ерик, докато мислите препускаха в главата му.
Блед спомен, образ, лице. Нещо започна да се пробужда. Нещо, което бе заровил толкова дълбоко, че никога да не излезе обратно на повърхността. Стисна здраво телефона. Възможно ли беше да...?
Кенет не каза нищо, не бе необходимо. Нито имаше нужда Ерик да изрича на глас, че се е досетил. Мълчанието му говореше вместо него. Без да каже довиждане, той прекъсна разговора, като се помъчи заедно с това да прогони и знанието, което му натрапваше Кенет.
След това отвори пощата си и бързо се захвана с това, което трябваше да направи. Вече нямаше много време.
Още щом разпозна колата на Ерика на алеята пред къщата, Патрик изпита чувство на тревога. Ерика имаше навика да се бърка в неща, които не я засягат, и макар че многократно се бе възхищавал на любопитството на жена си и на резултатите, които постига, не му харесваше, когато тя се меси в работата на полицията. Искаше му се да предпази Ерика, Мая и още неродените близнаци от злото по света. Но това не беше лесна работа, поне по отношение на съпругата му. Тя отново и отново се озоваваше в центъра на събитията и той се досети, че вероятно се е замесила и в това разследване без знанието му.
– Това не е ли колата на Ерика? – каза Йоста лаконично, когато свиха по алеята и паркираха зад бежовото волво.
– Тя е – отвърна Патрик.
Йоста не зададе повече въпроси, а се задоволи с вдигане на вежди.
Нямаше нужда да звънят. Сестрата на Сана вече бе отворила входната врата и ги чакаше с притеснено изражение.
– Случило ли се е нещо?
Около устата й имаше напрегнати бръчици.
– Бихме искали да говорим със Сана – каза Патрик, без да отговори на въпроса й.
Щеше му се и този път Лена да е с тях, но когато й се обади, тя беше навън, а Патрик не искаше да отлага посещението.
Бръчките около устата й се увеличиха, но сестрата на Сана отстъпи встрани и ги пусна.
– Тя е на верандата – каза тя и посочи.
– Благодаря. – Патрик я погледна. – Дали ще можеш да задържиш децата настрана за малко?
Тя преглътна.
– Да, ще се погрижа.
Намериха пътя до верандата и Сана и Ерика вдигнаха глави, щом ги чуха да идват. Ерика го погледна виновно и Патрик й показа с жест, че ще говорят по-късно. После седна до Сана.
– За жалост, имам да ти съобщя нещо много лошо – каза той със спокоен глас. – Тази сутрин намериха Кристиан мъртъв.
Тя се задъха и очите й се насълзиха.
– Засега не знаем нищо повече. Но правим всичко възможно, за да разберем какво се е случило – добави той.
– Как...?
Цялото тяло на Сана започна да трепери неконтролируемо.
Патрик се поколеба, без да знае как да се изрази.
– Открит е обесен. От кулата в Бадхолмен.
– Обесен?
Тя дишаше на пресекулки и Патрик я хвана за ръката, опитвайки се да я успокои.
– Засега знаем само това.
Тя кимна. Погледът в очите й бе като стъклен. Патрик се обърна към Ерика и каза тихо:
– Можеш ли да смениш сестра й? Помоли я да слезе, а ти се погрижи за децата.
Ерика веднага се изправи. Погледна към Сана, преди да влезе вътре, и веднага след това откъм стълбите се чуха стъпки. Патрик благодари мислено на Йоста, който предвидливо стана и отиде да пресрещне сестрата, за да може да й съобщи за случилото се в коридора, без да се налага Сана да го чуе за втори път.
След малко сестра й влезе, седна до Сана и я прегърна. Двете продължиха да седят така, докато Патрик ги питаше дали да позвъни на някого, дали искат да говорят със свещеник. Всички обичайни въпроси, към които се придържаше, за да не рухне при мисълта, че на горния етаж има две малки момчета, изгубили баща си.
Но вече трябваше да тръгва. Имаше работа. Работа, която вършеше и за тях. Преди всичко за тях. Именно жертвите и техните близки виждаше пред себе си, когато седеше в управлението и в продължение на дълги часове се опитваше да разрешава случаите, някои по-лесни, други по-сложни.
Сана плачеше неутешимо и той погледна сестра й. Тя кимна едва забележимо в отговор на неизречения му въпрос и той се изправи.
– Сигурна ли си, че не искате да се обадим на някого?
– Ще звънна на мама и татко веднага щом мога – каза сестрата.
Въпреки че беше пребледняла, тя излъчваше спокойствие и Патрик почувства, че няма проблем да ги остави сами.
– Можеш да ни се обадиш по всяко време, Сана – каза той и се спря на вратата. – А ние...