Патрик й бе разказал какво е научила Ерика от Сана и сега Паула му хвърли бърз поглед от шофьорското място. След вчерашното разминаване със смъртта тя не възнамеряваше да го остави да седне зад волана, преди да придобие малко по-отпочинал вид.
– Но това какво общо има с разследването? Оттогава са минали доста години.
– Да, трийсет и седем, по-точно. И не знам дали има връзка, но изглежда всичко се върти около Кристиан. Смятам, че отговорът е в миналото му и че там се крие връзката с останалите трима. Ако изобщо има такава – добави той. – Може би са просто невинни наблюдатели, които са били въвлечени, защото са се намирали в близост до Кристиан. Именно това трябва да разберем и най-добре да започнем от началото.
Паула изпревари един камион с висока скорост и за малко да изпусне отклонението към Тролхетан.
– Сигурна ли си, че не искаш аз да карам? – попита Патрик тревожно, хванал се за дръжката.
– Не, сега ще видиш на мен какво ми е – засмя се Паула. – След вчера вече ти нямам доверие. Успя ли да си починеш, между другото?
Тя го погледна, докато даваше газ на минаване през едно кръгово кръстовище.
– Всъщност да – отговори Патрик. – Поспах няколко часа, после прекарах спокойна вечер с Ерика. Беше много хубаво.
– Трябва да се грижиш за себе си.
– Да, точно това каза и Аника преди малко. Спрете да бдите над мен като квачки – каза Патрик.
Погледът на Паула блуждаеше между свалената от интернет карта и табелите край пътя. Вниманието й се отклоняваше и за малко да прегази един велосипедист, който се появи от дясната страна на колата.
– Дай картата на мен. Онова за жените и вършенето на няколко неща едновременно очевидно не е вярно – ухили се Патрик.
– Внимавай какво говориш – отвърна Паула, но не изглеждаше твърде обидена.
– Завий надясно. Наближаваме – каза Патрик. – Това ще е интересно. Явно още пазят документите, а жената, с която разговарях по-рано, знаеше точно за кой случай говоря. Такова нещо не се забравя лесно.
– Добре че всичко мина гладко с прокурора. Иначе може да е доста мъчно да получиш достъп до такива документи.
– Да – съгласи се Патрик, гледайки съсредоточено в картата.
– Там – каза Паула и посочи към сградата, която помещаваше социалните служби в Тролхетан.
Няколко минути по-късно ги поканиха в кабинета на жената, с която Патрик бе говорил по телефона, Ева-Лена Скуг.
– Да, мнозина си спомнят тази история – каза тя и сложи на бюрото папка с пожълтели корици. – Минаха толкова години, но тези неща остават в паметта.
Тя приглади кичур сива коса. С дългата си коса, прибрана в твърде прилежен кок, се вписваше идеално в стереотипа на учителка.
– Някой имал ли е представа, че ситуацията е била толкова лоша? – попита Паула.
– И да, и не. Пристигали са известия и сме направили... – Тя отвори папката и прокара пръст по най-горната страница. – Направили сме две домашни посещения.
– Но не сте видели нищо, което да доведе до намеса от ваша страна? – обади се Патрик.
– Трудно е за обяснение, но тогава времената бяха други – каза Ева-Лена Скуг и въздъхна. – Днес бихме се намесили много по-рано, но тогава... ами чисто и просто не бяхме наясно как е най-добре да се действа. Състоянието й очевидно се е влошавало периодично и по всяка вероятност посещенията са се случили в моменти, когато се е чувствала по-добре.
– Не е ли имало роднини или приятели, които да реагират? – учуди се Паула.
Беше й трудно да проумее как може да се случи нещо такова, без никой да разбере.
– Не е имало други членове на семейството. Нито приятели, според мен. Те са живели доста изолирано и затова нещата са се стекли така. Ако не е била миризмата... – Тя преглътна и сведе поглед. – Оттогава имаме голям напредък. Днес това не може да се случи.
– Да се надяваме – каза Патрик.
– Разбирам, че материалите ви трябват във връзка с разследване на убийство – каза Ева-Лена Скуг и плъзна папката към тях. – Но ще подходите внимателно, нали? Обикновено не предоставяме такава информация на външни лица, освен при извънредни обстоятелства.
– Ще сме крайно дискретни. Обещавам – каза Патрик. – И съм сигурен, че документите ще ни помогнат в разследването.
Ева-Лена Скуг го погледна със зле прикрито любопитство.
– Какво общо може да има? Нали са минали толкова години?
– Не мога да разкрия това – отговори Патрик.
Истината беше, че няма никаква представа. Но трябваше да започне отнякъде.
– Мамо?
Той отново се опита да я разтърси, но тя продължаваше да лежи неподвижно. Не знаеше откога е така. Беше само на три и още не познаваше часовника. Но навън се стъмни на два пъти. Двамата с мама не обичаха тъмното и обикновено спяха на включена лампа. Щом в апартамента стана твърде тъмно, той отиде и светна лампата сам. После се сгуши до нея. Обичаха да спят така, плътно, плътно един до друг. Той притисна силно лице към мекото й тяло. В мама нямаше нищо ръбесто, нищо, което стърчи или убива. Само мекота, топлина и сигурност.