Ужас, видя ли какви деколтета почна да носи изведнъж, кого ли иска да впечатли?
Отделни слухове, извадени от контекста и търпеливо съшити в смесица от реалност и измислица. И накрая тази смесица се превръща в истина.
Сия можеше да се досети какви истории разправят хората. Но ако просто си седеше вкъщи, това нямаше значение.
Но и у дома имаше неща, за които не иска да се сеща. Като видеофилма, който Лудвиг показа на полицаите вчера. Не излъга, като каза, че не е знаела за него. Но записът я накара да се замисли. Наистина понякога й се бе струвало, че има неща, които Магнус не й казва. Или пък си въобразяваше? Животът й се преобърна с главата надолу и може би в объркването си изкривяваше спомените си? Но й се струваше, че помни случаи, когато уж вечно веселият й съпруг изпадаше в мрачно настроение. Сия се бе чудила на рязката промяна, която идваше като сянка, като слънчево затъмнение. Дори няколко пъти го бе питала. Да, сега си спомни. Веднъж го погали по бузата и го попита за какво мисли.
– Мисля за теб, скъпа – отговори той, наведе се към нея и я целуна.
Винаги, когато Сия го попиташе какво има, светлината в очите му се връщаше. Сякаш Магнус прогонваше сянката, преди жена му да е успяла да види нещо повече.
Но понякога тя усещаше сянката дори когато на Магнус не му личеше. И всеки път отхвърляше тези мисли. Все пак всичко друго беше наред, а тези настроения го сполетяваха толкова рядко.
Но от вчера не можеше да спре да мисли за това. За сянката. Тя ли бе причината него вече да го няма? Откъде бе дошла? Защо Магнус не й бе казал нищо? Тя вярваше, че си споделят всичко един на друг, че знае всичко за него, както и той за нея. Ами ако грешеше, ако изобщо не го познаваше?
Сянката растеше все повече в съзнанието й. Сия си представяше лицето на Магнус. Но не щастливото, топло и изпълнено с любов лице, до което бе имала привилегията да се буди всяка сутрин през последните двайсет години. А лицето от видеофилма. Отчаяно и разкривено.
Сия се хвана за главата и заплака. Вече не знаеше нищо. Чувстваше се като че Магнус е умрял за втори път, а тя нямаше да преживее да го изгуби повторно.
Патрик натисна звънеца и след малко вратата се отвори. Дребен, съсухрен мъж погледна навън.
– Да?
– Патрик Хедстрьом от полицейско управление Танумсхеде. А това е колегата ми Паула Моралес.
Мъжът ги огледа внимателно.
– Доста път сте изминали, за да ни посетите. С какво мога да съм ви от полза?
Интонацията му беше ведра, но в гласа му имаше и предпазлива, остра нотка.
– С Рагнар Лисандер ли разговарям?
– Да, това съм аз.
– Бихме искали да влезем и да разменим няколко думи. С жена ви също, ако си е у дома – каза Патрик.
Въпреки че се изрази учтиво, думите му не можеха да бъдат сбъркани с въпрос.
Мъжът като че се поколеба за миг, но после ги пусна да влязат.
– Жена ми не се чувства много добре и легна да си почине. Но ще отида да я питам дали може да слезе за малко.
– Това би било добре – каза Патрик, след което се зачуди дали Рагнар Лисандер смята те да го чакат в антрето, докато той говори с жена си.
– Влизайте и се настанявайте, веднага се връщам – каза той в отговор на неизказания въпрос.
Патрик и Паула погледнаха вляво, накъдето сочеше протегната ръка на мъжа, и видяха всекидневната. Огледаха помещението, докато Рагнар Лисандер се качваше по стълбите.
– Не е особено уютно – прошепна Паула.
Патрик не можеше да не се съгласи. Всекидневната приличаше повече на декор от мебелен магазин, отколкото на стая в нечий дом. Всичко блестеше от чистота, а обитателите на къщата, изглежда, имаха слабост към декоративни фигурки. Диванът беше от кафява кожа, а пред него стоеше задължителната стъклена маса. По стъклото не се виждаше нито един отпечатък и Патрик настръхна при мисълта как ли би изглеждала масичката, ако се намираше в техния хол, в близост до лепкавите пръсти на Мая.
Най-много се набиваше на очи липсата на лични вещи. Нямаше снимки, детски рисунки, картички с поздрави от роднини или приятели.
Той седна внимателно на дивана и Паула се настани до него. Чуха гласове на горния етаж, разгорещена размяна на реплики, но не можаха да различат думите. След още няколко минути чакане доловиха стъпки надолу по стълбите, този път идващи от два чифта крака.
На вратата се появи Рагнар Лисандер. Същинско въплъщение на думата чичко, помисли си Патрик. Сив, изгърбен и незабележим. Жената до него беше съвсем различна. Тя не просто пристъпи към тях, а закрачи гордо, облечена в халат, който като че се състоеше изцяло от волани с цвят на кайсия. Докато подаваше ръка на Патрик, тя изпусна тежка въздишка.