Мартин вдигна ръка.
– Ами отпечатъци от обувки? Нещо, което да сочи, че Кристиан не е бил сам, когато е умрял? Ако по стълбите е имало сняг, може би е възможно да се вземе отпечатък.
– Питах го за това – отговори Патрик. – Но няма как да разберат кога са оставени евентуалните следи от обувки, а освен това вятърът е издухал снега от кулата. Но са намерили множество отпечатъци от пръсти, най-вече по парапета, и, естествено, ще ги анализират. Ще получим резултатите само след два дни. – Той се обърна, наля си чаша вода и отпи няколко глътки. – Нещо ново покрай обикалянето по къщите?
– Не – отговори Мартин. – На практика обиколихме всички къщи в близост до морето. Но, изглежда, никой не е видял нищо.
– Трябва да отидем в дома на Кристиан и да огледаме старателно. Да видим дали ще открием нещо, което да сочи, че убиецът е отишъл първо там.
– Убиецът? – намеси се Йоста. – Значи, мислиш, че е убийство, а не самоубийство?
– Точно сега не знам какво да мисля – каза Патрик и потърка челото си уморено. – Но предлагам на първо време да приемем, че Кристиан също е бил убит. – Той се обърна към Мелберг: – Ти какво ще кажеш, Бертил?
Винаги помагаше поне да се преструват, че включват шефа в разследването.
– Да, съвсем правилно – каза Мелберг.
– Ще се наложи да се борим и с пресата. Веднага щом чуят какво е станало, новината ще се появи на първа страница. Препоръчвам ви никой да не говори с журналистите направо, ами да ги препраща към мен.
– Тук трябва да възразя – каза Мелберг. – Като шеф на управлението, аз трябва да се заема с важната задача като медийните изявления.
Патрик претегли вариантите. Да оставят Мелберг да говори безразборно с журналистите, си бе същински кошмар. Но да се опита да го убеди в обратното, вероятно би му коствало твърде много енергия.
– Окей, тогава се разбираме ти да поддържаш връзка с медиите. Но ако позволиш един съвет, най-добре е за момента да им дадем възможно най-малко информация.
– Няма страшно. С моя опит мога да ги въртя на малкия си пръст – каза Мелберг и се облегна назад.
– С Паула ходихме до Тролхетан, както сигурно сте разбрали.
– Открихте ли нещо? – попита Аника нетърпеливо.
– Още не знам. Но мисля, че сме на прав път, така че ще продължим да дълбаем.
Той отпи още една глътка вода. Време беше да разкаже на колегите историята, която самият той се затрудняваше да смели.
– Какво разбрахте в такъв случай? – попита Мартин и забарабани нервно с химикалка по масата, но спря бързо, след като Йоста му хвърли раздразнен поглед.
– Точно както установи Аника, Кристиан е останал сирак още като малък. Живял е сам с майка си, Анита Тюдел. Бащата е неизвестен. Според данните на социалните, двамата са живели много изолирано, а на Анита понякога й е било трудно да се грижи за Кристиан поради психическото й заболяване, съчетано със злоупотреба с наркотични вещества. Социалните са държали семейството под око, след като са получили няколко сигнала от съседите. Но явно посещенията са се случили в периодите, когато Анита малко или много е държала нещата под контрол. Поне така обясниха ненамесата си. И времената били други – добави той, като не можа да сдържи ироничната си интонация. – Веднъж, когато Кристиан бил на три, един от наемателите обърнал внимание на хазяина, че от апартамента на Анита се носи воня. Хазяинът отключил и намерил Кристиан сам с мъртвата си майка. Вероятно била починала преди около седмица. Кристиан преживявал, като ядял каквото намери вкъщи и като пиел вода от чешмата. Но храната очевидно свършила след няколко дни, защото полицията и медицинският екип заварили детето прегладняло и изтощено. Намерили го да лежи в полусъзнание, свито до тялото на майка си.
– Боже господи – възкликна Аника, а очите й се насълзиха.
Йоста също замига, а лицето на Мартин позеленя и той запреглъща, като че за да потисне гаденето.
– Да, и за жалост, мъките на Кристиан не спират дотук. Много бързо го пращат при приемно семейство, двойка, на име Лисандер. Днес с Паула се срещнахме с тях.
– На Кристиан не му е било леко да расте при тях – каза Паула тихо. – Ако трябва да бъда честна, останах с впечатлението, че нещо не е съвсем наред с госпожа Лисандер.
Нещо проблесна в главата на Йоста. Лисандер. Къде е чувал това име? По някакъв начин го асоциираше с Ернст Лундгрен, стария им колега, дето го изритаха от управлението. Йоста се помъчи да си спомни. Чудеше се дали да каже, че името му е познато, но реши да изчака, докато се сети каква е връзката.