Выбрать главу

Рагнар си мислеше за разговора с полицаите, за Кристиан. Трябваше да бъде по-активен. Знаеше го още тогава. Цял живот се возеше като пътник, слаб и мълчалив, седеше отстрани, без да се намесва. Нейният спътник. Така беше още от началото. Никой от двамата не успя да наруши модела, който създадоха.

Ирен беше напълно обсебена от собствената си красота. Обичаше хубавите неща в живота, партита, питиета, мъже, които й се възхищават. Рагнар знаеше всичко това. Само защото се криеше зад собствената си недостатъчност, не означаваше, че е в неведение за аферите й с други мъже.

Бедният Кристиан, така и не получи шанс. Това, което правеше, никога не й стигаше, не можеше да й даде това, което тя искаше. Момчето си мислеше, че Ирен обича Алис, но грешеше. Ирен не бе способна да обича. Просто се оглеждаше в красотата на дъщеря си. Искаше му се да го бе казал на Кристиан, преди да го прогонят като куче. Не беше сигурен какво се е случило, каква е истината. За разлика от Ирен, която с един замах произнесе и изпълни присъдата.

Съмнението продължаваше да разяжда Рагнар. Но с годините спомените избледняха. Те продължиха да живеят живота си. Той на заден фон, а Ирен с вярата, че все още е красива. Никой не й каза, че това време е отминало. Така че тя продължаваше да живее така, сякаш всеки момент отново ще стане център на вниманието. Красива и желана.

Но това трябваше да свърши. В момента, в който разбра защо е дошла полицията, Рагнар осъзна, че е направил грешка. Голяма, пагубна грешка. Време беше да поправи всичко.

Извади визитката от джоба си. После извади мобилния си телефон и набра номера.

– Още веднъж и ще научим пътя наизуст.

Йоста даде газ, докато минаваха покрай Мункедал.

– Да, натам отиват нещата – каза Мартин.

Погледна учудено към Йоста, който беше странно мълчалив още откакто тръгнаха от Танумсхеде. Вярно, че и по принцип не беше от най-разговорливите. Но обикновено не беше и чак толкова смълчан.

Мартин не издържаше на липсата поне на откъслечна размяна на реплики и след малко попита:

– Какво има?

– Какво да има? Всичко е наред – отвърна Йоста.

Мартин не задълба повече. Знаеше, че няма как да изкопчи нещо от Йоста, ако той самият не иска да сподели. Рано или късно сам ще изплюе камъчето.

– Ужасна история, това с Кристиан. На това му се казва лошо начало – каза Мартин.

Мислеше за малката си дъщеричка и какво би станало, ако нея я сполети такава съдба. Вярно беше това, което казваха за родителите. Човек става стократно по-чувствителен към всичко, свързано с деца, живеещи в тежки условия.

– Да, бедното хлапе – каза Йоста, а видът му вече не бе толкова отвеян.

– Не трябва ли всъщност да научим малко повече за тази Алис, преди да говорим с Кенет?

– Аника сигурно ще провери всичко два пъти, че и три пъти, докато ни няма. Като начало трябва да разберем къде живее Алис.

– Не може ли просто да питаме семейство Лисандер? – каза Мартин.

– Щом не са казали на Патрик и Паула за съществуването й, сигурно Патрик смята, че в цялата работа има нещо гнило. А и никога не вреди да събереш възможно най-много факти.

Мартин знаеше, че това е вярно. Почувства се глупаво, задето е попитал.

– Смяташ ли, че може да е тя?

– Нямам представа. Твърде рано е, за да правим спекулации.

През остатъка от пътуването до болницата мълчаха. Щом паркираха колата, двамата се отправиха директно към отделението, където лежеше Кенет.

– Ето ни пак – каза Йоста, когато влезе в стаята.

Кенет не отговори, просто ги изгледа така, сякаш му е все тая кой идва или не идва.

– Как са раните? Заздравяват ли? – попита Йоста и седна на същия стол като предния път.

– Не, не става толкова бързо – отвърна Кенет и размърда леко бинтованите си ръце. – Дават ми болкоуспокояващи, така че не ги усещам много.

– Разбра ли за Кристиан?

Кенет кимна.

– Да.

– Не изглеждаш много разстроен – каза Йоста, без да звучи враждебно.

– Не всичко си личи на повърхността.

Йоста го погледна замислено за миг.

– Как е Сана? – попита Кенет и за пръв път в погледа му проблесна нещо.

Съчувствие. Знаеше какво е да загубиш някого.

– Не много добре. – Йоста поклати глава. – Вчера бяхме при нея. Жалко и за момчетата.

– Да, така е – каза Кенет, а погледът му се замъгли.

Мартин започваше да се чувства излишен. Все още стоеше прав, затова придърпа един стол от другата страна на леглото. Седна срещу Йоста и го погледна, а той му кимна, насърчавайки го да зададе собствените си въпроси.