– Но не сте го върнали обратно – каза той студено.
– Не. Това бе един от малкото случаи, когато й възразих. Първоначално не искаше и да чуе, но когато й казах, че ще изглежда зле пред хората, тя се съгласи да го задържим. Но аз не трябваше...
Гласът му отново заглъхна и си личеше колко му е трудно да говори за това.
– Какви бяха отношенията на Кристиан и Алис, докато растяха? – попита Паула, но Рагнар като че ли не я чу.
Мислите му се рееха някъде далеч. Накрая каза тихо:
– Трябваше да внимавам повече. Бедното момче, то не разбираше.
– Какво не е разбирал? – попита Патрик и се наведе напред.
Рагнар се сепна и се отърси от мислите си. После погледна Патрик.
– Искате ли да се срещнете с Алис? Трябва да я видите, за да разберете.
– Да, ще се радваме да видим Алис. – Патрик не можа да скрие вълнението си. – Кога може да стане? Тя къде е?
– Може да тръгнем веднага – каза Рагнар и се изправи.
Патрик и Паула се спогледаха, докато вървяха към колата. Алис ли беше жената, която търсят? Щеше ли най-накрая да приключи разследването?
Тя седеше с гръб към тях, когато влязоха. Дългата й коса стигаше почти до опашката. Тъмна и гладко сресана.
– Здравей, Алис. Татко е.
Гласът на Рагнар отекна в студената стая. Някой бе направил вял опит да придаде на помещението повече приветливост, но не се бе справил особено добре. На прозореца имаше клюмнало растение в саксия, а на стената бе залепен плакат на филма „Безкрайна синева“. Мебелировката се състоеше от тясно легло с износена кувертюра и малко писалище със стол пред него. Именно там седеше тя. Ръцете й се движеха, но Патрик не можеше да види какво прави. Тя не реагира, когато баща й я заговори.
– Алис – повтори той и този път тя бавно се обърна.
Патрик едва не ахна. Жената пред него беше приказно красива. Набързо беше пресметнал, че трябва да е на около трийсет и пет години, но изглеждаше поне десет години по-млада. Овалното й лице беше съвсем гладко, почти детско. Очите й бяха огромни и сини, с гъсти черни мигли. Усети се, че я е зяпнал.
– Красавица е, нашата Алис – каза Рагнар и отиде до нея.
Сложи ръка на рамото й и тя облегна глава на талията му. Като коте, което се притиска в стопанина си. Ръцете й лежаха отпуснати в скута й.
– Имаме гости. Това са Патрик и Паула. – Той се поколеба. – Те са приятели на Кристиан.
Нещо проблесна в очите й, когато чу името на брат си, и Рагнар погали бавно косата й.
– Видяхте Алис. Сега знаете.
– Откога?
Патрик не можеше да откъсне поглед от лицето й. Обективно погледнато, приличаше невероятно много на майка си. Но въпреки това изглеждаше съвсем различна. Всичкото зло, гравирано върху лицето на майката, отсъстваше от това... вълшебно същество. Осъзнаваше, че това е глуповато определение, но не му хрумваше друго.
– Отдавна. Не живее вкъщи от лятото, когато беше на тринайсет. Това е четвъртото място, в което я настаняваме. Предишните не ми харесваха, но тук е доста хубаво.
Той се обърна и целуна дъщеря си по главата. На лицето й не се изписа реакция, но тя се притисна по-силно до него.
– Какво...?
Паула не знаеше как да формулира въпроса.
– Какво не й е наред? – каза Рагнар. – Ако питаш мен, нищо й няма. Перфектна е. Но разбирам какво имаш предвид. Ще ви разкажа.
Той клекна пред Алис и й заговори нежно. Тук, с дъщеря си, вече не изглеждаше невидим. Стойката му бе изправена, а погледът ясен. Тук беше някой. Беше бащата на Алис.
– Скъпа, днес татко не може да остане дълго. Исках само да се видиш с приятелите на Кристиан.
Тя го погледна. После се обърна и взе нещо от бюрото. Рисунка. Подаде му я.
– За мен ли е?
Тя поклати глава и раменете на Рагнар се свиха леко.
– За Кристиан ли е? – попита той тихо.
Тя кимна.
– Ще му я изпратя. Обещавам.
По лицето й се изписа намек за усмивка. После тя отново се обърна към бюрото и ръцете й се раздвижиха. Започна нова рисунка.
Патрик хвърли едно око на листа, който държеше Рагнар Лисандер. Разпозна стила на рисуване.
– Спазваш обещанието си. Пращаш рисунките й на Кристиан – каза той, когато излязоха от стаята на Алис.
– Не всички. Тя рисува толкова много. Но понякога, за да знае Кристиан, че тя мисли за него. Въпреки всичко.
– Откъде знаеш на кой адрес да ги пращаш? Доколкото разбрах, Кристиан е прекъснал всякакъв контакт с вас, след като е навършил осемнайсет? – намеси се Паула.
– Така направи. Но Алис толкова искаше Кристиан да получи рисунките й, че проучих къде живее. А и бях любопитен. Първо търсих нашата фамилия, но не намерих нищо. После опитах с тази на майка му и открих адрес в Гьотеборг. За известно време изгубих следите му, той се премести и от пощата връщаха писмата ми, но после пак го открих. На Русенхилсгатан. Но не знаех, че се е върнал във Фелбака. Мислех, че още живее в Гьотеборг, защото не получавах писмата обратно.