– Ирен подозираше ли нещо? – попита Паула.
– Не. Лекарят каза, че Алис сигурно е била такава още от раждането си, но не се е забелязало, преди да започне да се развива.
– Какво стана после, докато децата растяха?
– Колко време имате? – каза Рагнар и се усмихна. Но усмивката му беше тъжна. – Ирен се интересуваше само от Алис. Тя бе най-сладкото дете, което някога съм виждал, и не го казвам само защото е моя. Вие също видяхте как изглежда.
Патрик си представи огромните сини очи.
– Ирен винаги е обичала всичко красиво. Тя също бе красива като млада и мисля, че виждаше в Алис потвърждение на това. Даряваше дъщеря ни с цялото си внимание.
– А Кристиан? – попита Патрик.
– Кристиан? Той като че не съществуваше.
– Сигурно се е чувствал ужасно – каза Паула.
– Да – каза Рагнар. – Но се бунтуваше по свой си начин. Доставяше му голямо удоволствие да яде и лесно трупаше килограми. Сигурно е наследил това предразположение от майка си. Когато забеляза, че това нервира Ирен, той започна да яде и да дебелее още повече само за да я дразни. И успя. Двамата постоянно водеха борба за храната, но поне този път Кристиан надделя.
– Значи, Кристиан е бил едър като дете? – каза Патрик.
Опита се да си представи възрастния, слаб Кристиан като закръглено момче, но беше невъзможно.
– Не беше едър, беше дебел. Много дебел.
– Как се отнасяше Алис към Кристиан? – попита Паула.
Рагнар се усмихна и този път усмивката му стигна до ушите.
– Алис обичаше Кристиан. Обожаваше го. Постоянно вървеше по петите му, като малко кученце.
– А той как реагираше? – попита Патрик.
Рагнар се замисли.
– Не мисля, че имаше нещо против. Оставяше я да му се радва. Понякога изглеждаше едва ли не изненадан от цялата любов, която струеше от нея. Като че не разбираше на какво се дължи.
– Може би наистина не е разбирал – каза Паула. – Какво стана после? Как реагира Алис, когато Кристиан се изнесе?
Над лицето на Рагнар като че се спусна завеса.
– Тогава се случиха много неща. Кристиан изчезна, а ние вече не можехме да осигуряваме на Алис нужните грижи.
– Защо не? Защо не е могла да остане у дома при вас?
– Порасна толкова, че имаше нужда от повече помощ и подкрепа, отколкото можехме да й дадем.
Настроението на Рагнар Лисандер се промени, но Патрик не можа да прецени защо.
– Никога ли не се научи да говори? – вметна той.
Алис така и не продума, докато бяха в стаята.
– Може да говори, но не иска – каза Рагнар със същото затворено изражение.
– Има ли някаква причина да има зъб на Кристиан? Способна ли е била да му навреди? На него или на хората около него?
Патрик си я представи, момичето с дълга, тъмна коса и с ръце, движещи се по белия лист, докато създават рисунки, които можеха да са нарисувани и от петгодишно дете.
– Не, Алис не е наранявала и муха – каза Рагнар. – Затова исках да ви доведа тук, за да я видите. Не би могла да нарани човек. А и тя обича... обичаше Кристиан.
Той взе рисунката, която му даде Алис и я остави на масата. Най-горе имаше слънце, а най-долу зелена трева и цветя. Две фигури, голяма и малка, се държаха щастливи за ръка.
– Тя обичаше Кристиан – повтори той.
– Спомня ли си го изобщо? Разделили са се преди много години – отбеляза Паула.
Рагнар не отговори, а просто посочи рисунката. Две фигури. Алис и Кристиан.
– Питайте персонала, ако не ми вярвате. Но Алис не е жената, която търсите. Не знам кой би наранил Кристиан. Той изчезна от живота ни, когато беше на осемнайсет. Много неща може да са се случили оттогава, но Алис бе тази, която го обичаше. И продължава да го обича.
Патрик погледна дребния мъж. Трябваше да последва съвета на Рагнар. Да говори с персонала. Но знаеше, че това, което казва таткото на Алис, е вярно. Не търсеха нея. Отново се оказаха в изходна позиция.
– Имам да ви съобщя нещо важно – Мелберг прекъсна Патрик точно когато той се канеше да разпредели новите задачи. – За известно време ще мина на непълен работен ден. Осъзнах, че съм ръководил управлението толкова успешно, че вече мога да ви прехвърля някои отговорности. В момента знанията и опитът ми са нужни в друга област.
Всички го зяпнаха смаяно.
– Време е да вложа енергията си в най-важния ресурс, с който разполага обществото ни. Следващото поколение. Тези, които ще ни отведат в бъдещето – каза Мелберг и пъхна пръсти зад тирантите си.
– Да не почва работа в младежкия център? – прошепна Мартин на Йоста, който само сви рамене в отговор.
– Освен това е важно да дадем шанс и на жените. И на чуждестранното малцинство. – Той погледна Паула. – Да, знам, че двете с Йоана имахте трудности с родителския отпуск. А момчето се нуждае от силен мъжки модел за подражание. Така че ще работя на половин ден, вече имам одобрение от ръководството, а останалото време ще посвещавам на хлапето.