– Е, винаги може да се надяваме – каза Аника и завъртя монитора така, че Патрик да вижда. – Както казах, няма предишни бракове.
– А деца?
Аника затрака по клавишите, след което отново посочи към екрана.
– Не, не е регистриран като баща на други деца, освен Мелкер и Нилс.
– По дяволите. – Патрик прокара ръка през косата си. – Може би идеята беше глупава? Не знам защо ми се струва, че сме пропуснали нещо. Отговорите едва ли са в тези регистри.
Той се изправи и тръгна към кабинета си. Седя там дълго, взирайки се с празен поглед в стената. Позвъняването на телефона прекъсна грубо размислите му.
– Патрик Хедстрьом.
Сам чу колко апатично звучи. Но когато мъжът от другата страна се представи и обясни защо се обажда, Патрик се изправи в стола си. Двайсет минути по-късно се втурна при Аника.
– Мария Шьострьом!
– Мария Шьострьом?
– Кристиан е имал партньорка в Гьотеборг. Казвала се е Мария Шьострьом.
– Откъде знаеш...? – попита Аника, но Патрик не отговори на въпроса й.
– Има и дете. Емил Шьострьом. Или по-точно имало е.
– Какво искаш да кажеш?
– Мъртви са. Мария и Емил са мъртви. Има недовършено разследване на убийство.
– Какво става?
Мартин се затича стремглаво към стаята, когато чу Патрик да вика. Йоста също дойде с небивала скорост и двамата се сблъскаха пред вратата.
– Току-що говорих с мъж на име Стюре Бог. Той е пенсиониран комисар от Гьотеборг. – Патрик направи театрална пауза, преди да продължи. – Прочел е във вестника за Кристиан и заплахите срещу него и е разпознал името му от едно от собствените си разследвания. Смята, че има информация, която може да ни е от полза.
Патрик преразказа разговора си със стария комисар. Въпреки че бяха минали много години, Стюре Бог така и не бе забравил трагичните смъртни случаи и с хирургическа точност бе предал на Патрик всички важни факти от разследването.
Ефектът от разказа не закъсня. Всички зяпаха с отворени усти.
– Можем ли да се сдобием с материалите? – попита Мартин развълнувано.
– Било е отдавна, трудно ще е – отвърна Патрик.
– Не пречи да се опита – каза Аника. – Имам номера на Гьотеборг ей тук.
Патрик въздъхна.
– Жена ми ще реши, че съм избягал в Рио де Жанейро с някоя пищна блондинка, ако не се прибера скоро.
– Първо се обади на Ерика, после ще опитаме да се свържем с някого в Гьотеборг.
Патрик се предаде. Изглежда, никой не се бе запътил към къщи и той също не искаше да спре за днес, преди да са свършили каквото могат.
– Окей, но си намерете работа, докато говоря. Не искам да ми висите на главата.
Взе телефона, влезе в стаята си и затвори вратата. Ерика прояви разбиране, когато й обясни. С Мая тъкмо бяха вечеряли заедно. На Патрик изведнъж така му се прииска да се прибере при момичетата си, че му се доплака. Не си спомняше някога да е бил по-изтощен. Но си пое дълбоко въздух и набра номера, който му бе дала Аника.
В първия момент не забеляза, че някой е вдигнал.
– Ало? – чу се въпросителен глас и той се стресна, осъзнавайки, че трябва да каже нещо.
Представи се и разясни защо се обажда. За негова изненада не го отрязаха моментално. Колегата в Гьотеборг беше приветлив и услужлив и сам предложи да провери дали материалите от разследването могат да бъдат открити.
Приключиха разговора и Патрик зачака, като стискаше палци. След около петнайсет минути телефонът иззвъня.
– Така ли?
Патрик не можа да повярва, когато колегата му съобщи, че е намерил папката. Изказа възторжено благодарността си и го помоли да задели някъде материалите. Утре щеше да види как да ги получи. В най-лошия случай ще отиде лично до Гьотеборг да ги вземе или ще натовари бюджета на управлението с цената на доставка с куриер.
След като затвори, Патрик остана да седи в стола си. Знаеше, че другите чакат да научат резултата, но първо имаше нужда да събере мислите си. Всички подробности, всички парчета от пъзела се въртяха в главата му. Знаеше, че са свързани по някакъв начин. Въпросът беше как.
Почувства странна тъга, докато се сбогуваше. Естествено, беше му тежко да каже чао на момичетата, да ги прегърне и да се преструва, че ще се върне след няколко дни. Но се изненада, че го затруднява и сбогуването с къщата и с Луис, която седеше в антрето и го гледаше с неразгадаем поглед.
Първоначалната му идея беше направо да се омете и да остави бележка. Но после все пак изпита нужда да се сбогува, както се полага. За по-сигурно вече бе прибрал големия куфар в багажника, така че да изглежда сякаш тръгва с малко багаж на поредното бизнес пътуване.