– Било сряда, април месец, и Кристиан се прибирал от университета. – Гласът на Патрик звучеше глухо и Ерика го хвана за ръката. – Забелязал, че вратата е отключена и пристъпил предпазливо вътре. Повикал Мария и Емил, без да получи отговор. Тръгнал да ги търси из апартамента. Всичко изглеждало както обикновено. Явно не били излезли навън, защото връхните им дрехи били в антрето, а количката на Емил си стояла на стълбите.
– Не знам дали искам да слушам повече – прошепна Ерика, но Патрик гледаше някъде пред себе си и като че ли не я чу.
– Накрая ги намерил. В банята. И двамата били удавени.
– Боже господи.
Ерика сложи ръка на устата си.
– Момчето лежало по гръб във ваната. Тялото на майка му лежало отвън, само главата й била потопена във водата. Аутопсията разкрила синини около врата й, като от пръсти. Някой насила бил държал главата й под водата.
– Кой...?
– Не знам. Полицията така и не успяла да намери убиеца. Странно, но не заподозрели Кристиан, въпреки че той бил най-близкият им човек. Затова името му не е излязло, когато го търсихме в полицейския регистър.
– Как е станало така, че да не е сред заподозрените?
– Не знам точно. Всички от обкръжението им твърдели, че Кристиан и Мария са необичайно щастлива двойка. Майката на Мария се застъпила за него, а освен това един съсед видял от апартамента да излиза жена горе-долу по времето, когато според съдебния лекар били извършени убийствата.
– Жена? – попита Ерика. – Същата, която...?
– Всъщност не знам какво да мисля. Този случай ще ме побърка. Всичко, което е сполетяло Кристиан, е навързано по някакъв начин. Някой е хранел толкова дълбока омраза към него, че времето не я е уталожило.
– И нямате представа кой е това?
Ерика усети в главата й да се оформя една мисъл, но още не можеше да долови каква точно. Образът беше неясен. Но в едно бе сигурна: Патрик е прав. Всичко е свързано по някакъв начин.
– Ще имаш ли нещо против, ако отида да си легна? – каза Патрик и сложи ръка на коляното й.
– Не, лягай си, миличък – каза тя разсеяно. – Аз ще остана още малко и после ще се кача.
– Окей.
Той я целуна и след малко тя чу стъпките му нагоре по стълбите.
Остана да седи в мрака. По телевизията даваха новини, но тя остави звука изключен и се заслуша в собствените си мисли. Алис. Мария и Емил. Имаше нещо, което й убягва, нещо, което трябваше да разбере. Премести погледа си към книгата, лежаща на масата. Взе я бавно, сложи я на коленете си и се загледа в корицата и заглавието. „Русалката“. Замисли се за мрака и вината. За това, което Кристиан бе искал да изрази. Знаеше, че е там вътре, в думите и изреченията, които бе оставил след себе си. И тя ще разбере какво е то.
Кошмарите започнаха да го спохождат всяка нощ. Сякаш бяха изчаквали съвестта му да се пробуди. Странно колко внезапно стана това. През цялото време знаеше, виждаше пред очите си как маха седалката и оставя Алис да потъне под водата. Как малкото й тяло се бори, опитва се да си поеме въздух и накрая застива. Как очите й, сините й очи го гледат невиждащо изпод водата. Винаги бе знаел, но без да разбира.
Една малка случка, дребен детайл, го накара да проумее какво е сторил. Случи се един ден миналото лято. Още тогава знаеше, че не може да остане. Никога не бе имало място за него, но прозрението дойде постепенно. Трябваше да напусне семейството.
Гласовете му казаха същото. Появиха се един ден, не неприятни или страшни, а по-скоро като доверени приятели, които му шепнеха. Съмняваше се в решението си единствено когато помислеше за Алис. Но колебанието му не траеше дълго. Гласовете се засилваха и той реши да остане само до края на лятото. После ще си тръгне, без да се обръща назад. Ще остави зад себе си всичко свързано с мама и татко.
Онзи летен ден Алис искаше сладолед. Тя винаги искаше сладолед и когато беше в настроение, той отиваше с нея до павилиона на площада. Тя все си поръчваше едно и също: фунийка с три топки ягодов сладолед. Понякога той се закачаше с нея, преструваше се, че не е разбрал, и вместо това поръчваше шоколадов сладолед. Тогава сестра му започваше да клати бързо глава, да го дърпа за ръка и да пелтечи „ягодов“.
Алис беше на седмото небе, когато ядеше сладолед. Лицето й светеше от щастие и удоволствие, докато методично ближеше и въртеше фунийката, за да не се разтече сладоледът. И този път беше същото. Тя първа получи сладоледа си и започна бавно да се отдалечава от павилиона, докато той чакаше да получи своята фунийка и да плати. После се обърна, за да тръгне след нея, но спря на място. Ерик, Кенет и Магнус. Стояха там и го гледаха. Ерик се хилеше.