– Мамо, не плачи.
Сия усети ръка на рамото си. Беше ръката на Магнус. Не, на Лудвиг. Разтърси глава. Действителността се изплъзваше между пръстите й. Искаше да разтвори длан, да пусне реалния свят и да изчезне в мрака, който я очакваше. Хубав, топъл мрак, който щеше да я обгърне завинаги, ако му позволеше. Но през сълзите си видя кафявите очи и светлата коса. Знаеше, че не може да се предаде.
– Тортата – изхлипа тя и понечи да се изправи.
Лудвиг я подкрепи, помогна й да стъпи на крака и внимателно взе тубата с глазура от ръката й.
– Аз ще се погрижа, мамо. Иди си почини малко, аз ще оправя тортата.
Погали я по бузата. Ставаше на тринайсет, но вече не беше дете. Вече беше баща си, беше Магнус, нейната опора. Знаеше, че не трябва да го оставя да поеме това бреме, все още беше твърде малък. Но нямаше сили за друго, освен с благодарност да размени ролята си с неговата.
Избърса очи с ръкава на блузата, а Лудвиг взе нож и старателно отстрани лепкавите бучки от тортата за рождения си ден. Последното, което Сия видя, преди да излезе от кухнята, беше как синът й съсредоточено се опитва да изпише първата буква от името си. Л като Лудвиг.
– Ти си красивото ми момче, знаеш ли? – каза мама и внимателно го среса.
Той само кимна. Да, знаеше. Той беше красивото момче на мама. Откакто го прибраха у дома, тя му го повтаряше отново и отново, а на него никога не му омръзваше да го чува. Понякога си спомняше за миналото. За мрака, за самотата. Но стигаше само за миг да погледне красивото привидение, което сега беше негова майка, и спомените се разтваряха във въздуха и изчезваха. Като че миналото никога не бе съществувало.
Беше току-що изкъпан и мама го бе загърнала в зеления халат на жълти цветя.
– Съкровището ми иска ли малко сладолед?
– Ще го разглезиш – чу се гласът на баща му откъм вратата.
– Какво лошо има в това? – сопна се мама.
Той се сви дълбоко в хавлиения халат и си сложи качулката, за да се скрие от строгите думи, които отекваха между плочките. Да се скрие от мрака, който отново изплуваше на повърхността.
– Казвам само, че му правиш лоша услуга, като го глезиш.
– Да не намекваш, че не знам как да отглеждам сина ни?
Очите на майка му потъмняха, като че бяха бездънни. Сякаш искаше да унищожи баща му само с поглед. И както обикновено, гневът й стопи яда на баща му. Щом тя се изправи и тръгна към него, той сякаш се смали. Сви се и стана малък. Малък, сив баща.
– Ти знаеш най-добре – измърмори и излезе, забил поглед в пода.
После го чуха, че се обува и внимателно затваря външната врата. Татко отново отиваше на разходка.
– Той не ни интересува – прошепна мама в ухото му, скрито под зеления плат. – Ти и аз се обичаме. Само ти и аз.
Той се притисна към гърдите й като малко животинче и я остави да го утешава.
– Само ти и аз – шепнеше тя.
4
– Не! Не искам!
С тези думи Мая изчерпа голяма част от оскъдния си речников запас. Беше петък сутрин и Патрик се опитваше отчаяно да я остави на грижите на Ева, лелката от детската градина. Дъщеря му се беше вкопчила здраво в крака му и виеше. Накрая се наложи да освободи пръстите й един по един. Късаше му се сърцето да гледа как протяга ръце към него, докато я отвеждат. Просълзеният й вик „Татко!“ отекваше в главата му, докато вървеше към колата. После стоя дълго с ключовете в ръка, загледан през предното стъкло. Това продължаваше вече два месеца и сигурно беше още един от начините на Мая да реагира на бременността на Ерика.
Патрик трябваше да се справя с непокорството й сутрин. Сам го бе предложил. На Ерика й бе твърде трудно да облича и съблича Мая, а да се наведе и да й помогне да си завърже обувките, беше немислимо. Така че нямаше алтернатива. Но ежедневната борба беше изморителна, а и започваше много преди да стигнат до детската градина. Още когато тръгнеше да я облича, Мая се вкопчваше в него и се заинатяваше. Срамуваше се да признае, но понякога той толкова се изнервяше, че я хващаше малко по-грубо и тя писваше още по-пронизително. После се чувстваше като най-лошия родител на света.
Разтърка уморено очи, пое дълбоко въздух и стартира двигателя. Но вместо да потегли към Танумсхеде, някакъв импулс го накара да завие към вилната зона след квартал Кулен. Паркира пред къщата на семейство Шелнер и тръгна нерешително към вратата. Всъщност трябваше да предупреди, че ще идва, но ето че беше тук. Вдигна ръка и почука с кокалчетата на ръката си по бялата дървена врата. На нея още висеше коледен венец. Никой не се беше сетил да го свали.