– В момента не мога да говоря – прошепна Рагнар и Патрик се досети, че Ирен сигурно е наблизо.
– Имам само два въпроса – каза той и усети, че също е снишил гласа си, въпреки че нямаше нужда.
Обмисли набързо дали да не го пита защо не бе споменал за годините, прекарани във Фелбака. Но реши да изчака, докато могат да поговорят необезпокоявани. Освен това чувстваше, че въпросите на Ерика в момента са по-важни.
– Окей – каза Рагнар, – но побързай.
Патрик го попита каквото го бе помолила Ерика. Отговорите малко го объркаха. Какво означаваше това?
Благодари, затвори и отново звънна на Ерика. Пак се включи гласовата поща. Той остави съобщение и се облегна назад на стола си. Как се вписваше новата информация? И къде беше Ерика?
– Ерика!
Торвалд Хамре се наведе и я прегърна. Въпреки че беше около метър и седемдесет и в момента носеше доста допълнително тегло, Ерика се почувства като джудже в сравнение с него.
– Здрасти, Торвалд! Благодаря, че ме прие почти без предупреждение – каза тя и също го прегърна.
– Винаги си добре дошла, знаеш го.
В гласа му се долавяше само лека норвежка интонация. Торвалд живееше в Швеция от близо трийсет години и с времето бе станал по-голям гьотеборгски патриот и от кореняците, за което свидетелстваше и гигантското знаме на ИФК „Гьотеборг“, окачено на стената.
– С какво мога да ти помогна този път? С какво вълнуващо проучване си се захванала?
Той подръпна огромния си сив мустак, а очите му светнаха.
Двамата се запознаха, когато Ерика търсеше някой, който да й помогне за психологическия аспект на книгите, които пишеше. Торвалд имаше успешна частна практика, но посвещаваше цялото си свободно време на изследване на тъмните страни на човешката природа. Даже беше карал курс във ФБР. Ерика дори не смееше да предположи как се е уредил там. Важното бе, че той беше нечувано способен психиатър, а освен това охотно споделяше знанията си.
– Имам няколко въпроса, които се нуждаят от отговор, но в момента не мога да ти кажа защо. Надявам се обаче, че все пак ще можеш да ми помогнеш.
– Естествено. Винаги съм на разположение.
Ерика го погледна с благодарност и се зачуди откъде да започне. Още не бе успяла да навърже всичко. Картината се променяше през цялото време, като цветовете и формите в калейдоскоп. Но все пак някъде имаше обща структура и може би Торвалд ще й помогне да я открие.
Прослуша съобщението на Патрик малко преди да пристигне в Гьотеборг. Всъщност чу телефона, докато звънеше, но реши да не вдига, за да избегне въпросите му. Информацията, която й остави Патрик, не я изненада, просто потвърди това, което Ерика вече подозираше.
След като събра мислите си, тя започна да разказва. Наведнъж, без да спира, предаде всичко, което знаеше. Торвалд слушаше съсредоточено, подпрял лакти на бюрото. Ръцете му бяха вдигнати нагоре и пръстите им се докосваха. От време на време стомахът й се свиваше, докато изговаряше думите и чуваше от собствената си уста колко ужасяваща е историята.
Торвалд остана смълчан, след като тя приключи. Ерика се чувстваше почти останала без дъх, като че бе тичала дълго време. Едно от бебетата я ритна здраво в диафрагмата, сякаш за да й напомни, че в живота има и хубави неща, изпълнени с любов.
– Ти самата какво мислиш? – каза Торвалд накрая.
След кратко колебание, тя изложи теорията си. Идеята започна да се развива в главата й през нощта, докато тя лежеше и гледаше тавана, а Патрик спеше дълбоко до нея. Мислите й се дооформиха, докато караше по магистралата към Гьотеборг. Много бързо осъзна, че трябва да обсъди въпроса с Торвалд. Той можеше да определи дали теорията е толкова абсурдна, колкото звучи. Очакваше да й каже, че фантазията й се е развихрила твърде много.
Но той не го направи. Вместо това я погледна и каза:
– Напълно е възможно. Това, което казваш, е напълно възможно.
Думите му я накараха да изпусне въздишка, изразяваща едновременно ужас и облекчение. Вече бе сигурна, че е права. Но беше почти невъзможно да проумее последствията.
Двамата говориха почти час. Ерика задаваше въпроси, събирайки колкото се може повече информация. Ако искаше да продължи напред, трябваше всички факти да са си на мястото. Иначе можеше да допусне голяма грешка. А някои парчета от пъзела още липсваха. Разполагаше с достатъчно, за да различи общия мотив, но на места зееха дупки. Длъжна бе да ги запълни, преди да изложи теорията си.
Щом си тръгна и влезе обратно в колата, тя облегна глава на волана. Усети хладната материя под челото си. Не очакваше с нетърпение предстоящото посещение, нито въпросите, които ще трябва да зададе, и отговорите, които ще получи. Не бе сигурна, че иска да постави на мястото му точно това парче от пъзела. Но нямаше избор.