Предпазливо почукване на вратата наруши мислите му. Кенет завъртя глава. Ерика Фалк. Какво ли иска, зачуди се той без особен интерес.
– Може ли да вляза? – попита Ерика.
Погледът й, също като на всички останали посетители, се насочи към превръзките. Той направи жест, който можеше да се тълкува всякак. Влизай или върви си. Самият той не знаеше какво има предвид.
Но тя влезе в стаята, придърпа един стол и седна до леглото, близо до главата му. Погледна го приятелски.
– Знаеш кой е бил Кристиан, не е ли така? Не Кристиан Тюдел. Кристиан Лисандер.
Първо си помисли да я излъже, както беше излъгал и полицаите, които идваха по-рано. Но нейната интонация беше различна, както и изражението й. Тя знаеше, вече имаше отговорите, или поне част от тях.
– Да, знам – отговори Кенет. – Знам кой беше.
– Разкажи ми за него – каза тя.
Сякаш го заковаваше за леглото с въпросите си.
– Няма много за разказване. Всички в училище го тормозеха. А ние... ние бяхме най-лоши. Начело с Ерик.
– Биели сте го?
– Не бихме го нарекли така. Но му вгорчавахме живота всеки път, щом ни се удадеше шанс.
– Защо? – попита тя и думата увисна във въздуха.
– Защо? Ами кой знае? Той беше различен, идваше от друго място. Беше дебел. Хората винаги имат нужда от някого, когото да тъпчат, който да е по-долу от тях.
– Разбирам ролята на Ерик в цялата работа. Но ти? И Магнус?
Тя не звучеше укорително, но все пак го заболя. Толкова пъти се бе питал същото. На Ерик му липсваше нещо. Трудно беше да се каже какво, може би съчувствие. Това не го извинява, но за него поне имаше обяснение. Кенет и Магнус обаче бяха по-разумни. Това правеше ли прегрешенията им по-големи или по-малки? Кенет не можеше да отговори на този въпрос.
– Бяхме млади и глупави – каза той, но сам усети, че не звучи убедително.
Кенет бе продължил да върви след Ерик, оставил се бе да бъде ръководен от него и да, дори му се възхищаваше. Ставаше дума за обикновена човешка глупост. За страх и малодушие.
– И така и не разпознахте Кристиан като възрастен? – попита Ерика.
– Не, изобщо. Ако искаш вярвай, но не направих връзката. Нито пък някой от останалите. Кристиан беше друг човек. Не говоря само за външния вид, той... не беше същият. Дори сега, когато знам...
Кенет поклати глава.
– Ами Алис? Разкажи ми за Алис.
Кенет направи гримаса. Не искаше. Да говори за Алис беше като съзнателно да пъхне ръката си в огъня. С годините я бе избутал толкова назад в съзнанието си, че тя сякаш не съществуваше. Но това време отмина. Трябваше да разкаже за нея, пък ако ще да изгори ръката си.
– Алис беше толкова красива, че човек оставаше без дъх, като я види. Но веднага щом се размърдаше или започнеше да говори, ставаше ясно, че нещо не е наред. Тя постоянно вървеше след Кристиан. Така и не можехме да преценим дали това му харесва, или не. Понякога изглеждаше раздразнен, но друг път като че се радваше да я види.
– Говорехте ли с Алис?
– Не, като изключим подигравките, които й подвиквахме.
Кенет се срамуваше. Спомни си всичко толкова ясно, всичко, което бяха говорили и правили. Като че беше вчера. То беше вчера. Не, случи се отдавна. Кенет усети, че започва да се обърква. Сякаш спомените, които бе потискал, сега изригваха навън с такава сила, че помитаха всичко по пътя си.
– Когато Алис е била на тринайсет, семейство Лисандер са се изнесли от Фелбака, а Кристиан ги е напуснал. Нещо се е случило, и мисля, че знаеш какво.
Гласът на Ерика беше спокоен, не го съдеше и на Кенет му се прииска да разкаже. Така или иначе, тя скоро ще дойде за него. И той отново ще бъде при Лисбет.
– Случи се през юли – каза той и затвори очи.
Кристиан усещаше тревогата в тялото си. Тревога, която растеше все повече и не го оставяше да спи нощем. Трябваше да се махне, знаеше го. Ако иска да си намери място, трябва да отиде някъде далеч. Далеч от татко и мама, от Алис. Странно, но от това го болеше най-много. Раздялата с Алис.
– Ехо! Ей ти!
Обърна се изненадан. Както обикновено, разходката му го бе отвела до Бадхолмен. Обичаше да седи там и да гледа морето и Фелбака.
– Ела тук!
Кристиан не знаеше какво да очаква. До мъжката съблекалня бяха насядали Ерик, Магнус и Кенет. И Ерик го викаше.
Кристиан ги погледна подозрително. Каквото и да искаха, едва ли беше нещо хубаво. Но изкушението беше твърде силно и той пъхна ръце в джобовете си и се запъти към тях с престорена безгрижност.