Все още не звучеше обвинително, от което Кенет се почувства още по-зле.
– Изплаших се до смърт. На сутринта, когато се събудих, имах чувството, че всичко е било лош сън, но когато осъзнах какво се е случило, какво сме направили всъщност... – Думите заседнаха в гърлото му. – През целия ден чаках полицията да почука на вратата.
– Но това не стана?
– Не. А два дни по-късно чухме, че семейство Лисандер са се преместили.
– А вие тримата? Говорихте ли за станалото?
– Не, никога. Не сме се уговаряли така, просто никой не го споменаваше. Магнус повдигна въпроса чак когато си пийна повече на онзи Мидсомар.
– И това беше първият път? – попита Ерика невярващо.
– Да, това беше. Но знам, че Магнус страдаше. На него му беше най-трудно да живее със случилото се. Аз успях по някакъв начин да потисна спомените. Съсредоточих се върху Лисбет, върху живота си. Избрах да забравя. А Ерик, той нямаше нужда да бяга от миналото. Мисля, че въобще не му пукаше.
– Но въпреки това сте останали заедно през всички тези години.
– И аз не го разбирам. Но ние... заслужихме си го. – Той размърда бинтованите си ръце. – Аз заслужавам и по-лошо, но не и Лисбет. Тя беше невинна. Най-лошото е, че е научила всичко, че това е било последното, което е чула, преди да умре. Аз не бях този, за когото ме мислеше, животът ни беше лъжа.
Той преглътна напиращия плач.
– Това, което сте сторили, е ужасяващо – каза Ерика. – Не мога да твърдя друго. Но животът ти с Лисбет не е бил лъжа и мисля, че и тя го знае. Каквото и да е чула.
– Ще опитам да й обясня – каза той. – Знам, че скоро идва моят ред, тя ще дойде за мен и тогава ще мога да обясня. Трябва да вярвам в това, иначе всичко е...
Той извърна глава.
– Какво имаш предвид? Кой ще дойде за теб?
– Алис, естествено. – Кенет се зачуди дали Ерика изобщо е чула какво й разказа. – Нали тя прави всичко това.
Първоначално Ерика не отговори, само го погледна със съчувствие.
– Не е Алис – каза тя накрая и повтори: – Не е Алис.
Затвори книгата. Не разбра всичко, романът беше твърде дълбок, а езикът понякога звучеше твърде заплетено, което не му допадаше, но Патрик все пак проследи основната история. И осъзна, че е трябвало да я прочете по-рано. Някои неща започнаха да му се изясняват.
В съзнанието му изплува образ. Зрителен спомен от спалнята на Сия и Магнус. Нещо, което видя, докато беше там, но тогава не му отдаде особено значение. А и как би могъл? Знаеше, че не е имало как да се досети, но въпреки това се упрекна. После взе мобилния си и позвъни.
– Здравей, Лудвиг. Майка ти там ли е?
Зачака и чу стъпките на Лудвиг, последвани от кратък разговор, след което Сия вдигна телефона.
– Здравей, Патрик Хедстрьом се обажда. Извинявай, че те безпокоя, но се чудя за нещо. Какво прави Магнус вечерта, преди да изчезне? Не, нямам предвид цялата вечер, ами след като си легнахте. Така ли? Цяла нощ? Окей, благодаря.
Той затвори. Връзваше се, всичко се връзваше. Но знаеше, че няма да стигне далеч с голи теории. Имаше нужда от конкретни доказателства. А не искаше да разкаже на останалите, преди да се е сдобил с такива. Имаше риск да не му повярват. Но имаше някой, с когото може да поговори, един човек, който би му помогнал. Патрик отново взе телефона.
– Скъпа, знам, че не смееш да вдигнеш, защото мислиш, че съм ти ядосан или че искам да те убедя да прекратиш това, с което си се захванала. Но току-що прочетох „Русалката“ и мисля, че вървим по една и съща следа. Имам нужда от помощта ти, така че ми звънни веднага щом чуеш съобщението. Целувки. Обичам те.
– Пристигнаха материалите от Гьотеборг.
Гласът на Аника дойде откъм вратата и го стресна.
– Ох, изплаших ли те? – каза тя. – Почуках, но май не си ме чул.
– Не, бях се замислил за нещо – отговори той и тръсна глава.
– Мисля, че трябва да отидеш в здравния център и да се прегледаш – каза Аника. – Не изглеждаш добре.
– Само съм малко изморен – измърмори той. – Чудесно, че документите са тук. Трябва да се отбия до къщи за малко, така че ще ги взема със себе си.
– Добре, при мен са.
В погледа на Аника все още се долавяше безпокойство.
Десет минути по-късно Патрик вървеше по коридора, държейки в ръка принтираните документи.
– Патрик! – викна Йоста след него.
– Да? – каза той по-раздразнено, отколкото възнамеряваше.
Но искаше да тръгне веднага.
– Току-що говорих със съпругата на Ерик Линд. Луис.
– Да? – повтори Патрик, все още без особен ентусиазъм.
– Според нея Ерик е на път да напусне страната. Изпразнил е всичките им сметки, както личните, така и фирмените, и ще хване самолет от Ландветер в пет часа.