Ерик вдигна куфара с едната си ръка и сака с другата. Билетът, който го бе чакал на рецепцията, сега се намираше на сигурно място във вътрешния му джоб, заедно с паспорта. Погледна за последно в огледалото и излезе от хотелската стая. Имаше време за една бира на летището, преди да излети. Ще седне на спокойствие и ще наблюдава всички шведи, които щъкат наоколо и с които скоро няма да му се налага да има вземане-даване. Шведският темперамент никога не го бе привличал кой знае колко. Твърде много колективно мислене, твърде много приказки за справедливост. Животът не е справедлив. Някои хора разполагат с по-добри предпоставки за успех от други. И в някоя чужда страна ще намери добра възможност да се възползва от тях.
Скоро щеше да излети и да се махне оттук. Изтика страха от нея в дълбините на подсъзнанието си. Скоро нямаше да има значение. Тя нямаше да може да се добере до него.
– Как ще влезем? – попита Патрик, когато застанаха пред вратата на бараката.
Ерика не бе пожелала да разкрие какво знае или подозира. Просто настоя той да я последва.
– Взех ключа от Сана – каза тя и извади голяма връзка ключове от чантата си.
Патрик се усмихна. Кой каквото ще да казва, но Ерика беше находчива.
– Какво търсим? – каза той, когато влезе след нея в малката къщурка.
Тя не отговори директно на въпроса, ами каза само:
– Това е единственото място, което принадлежеше само на Кристиан.
– Но бараката е на Сана – възрази Патрик, докато очите му привикваха към слабото осветление.
– Да, на хартия. Но именно тук се оттегляше Кристиан, когато искаше да остане на спокойствие и да пише. Предполагам, че е смятал бараката за свое убежище.
– И? – настоя Патрик и седна на дивана, който се намираше до стената в кухнята.
Чувстваше се толкова изморен, че едва стоеше на краката си.
– Не знам. – Ерика се огледа нерешително. – Просто мисля, че... мислех...
– Какво мислеше? – попита Патрик.
Бараката не представляваше кой знае колко добро скривалище, каквото и да търсеха. Състоеше се само от две миниатюрни стаи, а таванът беше толкова нисък, че Патрик трябваше да се наведе, за да стои прав. Наоколо беше пълно със стари рибарски принадлежности, а до прозореца имаше захабена сгъваема маса. Самият прозорец пък разкриваше чудесен изглед към архипелага на Фелбака. И към Бадхолмен.
– Надявам се скоро да ни съобщят – каза Патрик, загледан в кулата за скокове, чийто тъмен силует се издигаше гордо към небето.
– Да ви съобщят какво?
Ерика обикаляше безцелно из тясната стая.
– Дали е било убийство, или самоубийство.
– Кристиан? – попита Ерика, без да очаква отговор. – Само да намеря... по дяволите, мислех си... тогава бихме...
Тя говореше несвързано и Патрик не можа да не се засмее.
– Изглеждаш ми малко объркана. Ако ми кажеш какво търсим, сигурно ще мога да ти помогна.
– Мисля, че Магнус е бил убит тук. И се надявах да открия нещо...
Тя огледа внимателно грубите, сини дървени стени.
– Тук?
Патрик се изправи и също огледа стените, после обходи пода с очи и каза бавно:
– Килимът.
– Какво имаш предвид? Съвсем чист е.
– Да, именно. Твърде е чист, изглежда напълно нов. Ела, помогни ми да го преместим.
Той вдигна единия край на тежкия парцален килим, а Ерика с мъка хвана другия.
– Извинявай, скъпа. Сигурно е тежко. Не се напрягай – каза Патрик притеснено, когато чу бременната си съпруга да изпъшква от усилието.
– Няма проблеми – каза тя. – Дърпай, вместо да приказваш.
Те отместиха килима и разгледаха дървения под отдолу. Той също изглеждаше чист.
– Може би в другата стая? – предположи Ерика, но щом погледнаха там, видяха също толкова чист под, който не беше покрит с килим.
– Чудя се...
– Какво? – попита Ерика, но Патрик не отговори.
Вместо това клекна и започна да изучава цепнатините между дъските. След малко отново се изправи.
– Ще викнем криминалистите и ще видим какво ще покажат резултатите. Но мисля, че си права. Почистено е внимателно, но изглежда между дъските се е стекла кръв.
– Тогава не трябва ли и самите дъски да са поели кръв? – попита Ерика.
– Да, но е трудно да се види с просто око, ако подът е бил излъскан след това.
Патрик огледа старите, захабени дъски, по които личаха петна с различни нюанси.
– Значи, е умрял тук?
Въпреки че Ерика беше сигурна в предположението си, сърцето й подскочи, когато то се потвърди.
– Да, така мисля. Мястото е близо до морето и е било лесно тялото да се хвърли във водата. А сега би ли ми казала какво става?
– Първо да огледаме още малко – каза тя, пренебрегвайки обърканото му изражение. – Провери там горе.