Тя посочи таванското помещение, до което се стигаше с въжена стълба.
– Шегуваш ли се?
– Или ти, или аз.
Ерика сложи демонстративно ръце на корема си.
– Окей – каза той и въздъхна. – Значи, просто да се покатеря. Предполагам, че още не ми се полага да знам какво всъщност търся?
– Не знам точно – призна си Ерика. – Просто имам такова чувство...
– Чувство? Ще се катеря по въжена стълба заради някакво чувство?
– Просто го направи.
Патрик се покатери до таванското помещение и се промуши вътре.
– Виждаш ли нещо? – викна Ерика и източи врат.
– Да, естествено, че виждам. Постелки, възглавници и няколко комикса. Това сигурно е скривалището на децата.
– Нищо друго ли няма? – попита Ерика унило.
– Като че ли не.
Патрик тръгна да слиза по въжената стълба, но се спря по средата.
– Какво има тук вътре?
– Къде?
– Тук.
Той посочи капак, който се намираше срещу отвора на таванското помещение.
– В рибарските бараки там обикновено се държи боклукът, но все пак провери.
– Добре, спокойно, ще го направя.
Той дръпна резето с една ръка, като с другата се държеше за въжената стълба и се опитваше да запази равновесие. Целият капак се сваляше и той хвана здраво късата страна, повдигна го и го подаде на Ерика. После се обърна и надникна вътре.
– Какво, по дяволите? – възкликна той смаяно.
После куката, на която се държеше въжената стълба, се откачи от тавана и Патрик се сгромоляса на пода.
Луис напълни чаша за вино с минерална вода и я вдигна като за наздравица. Скоро всичко ще приключи за него. Полицаят, с когото говори, веднага разбра за какво става дума. Каза, че щели да предприемат мерки. После й благодари, че се е обадила. Моля, каза тя, няма защо.
Какво ли ще направят с него? Мисълта не й беше хрумвала досега. Мислеше само, че трябва да го спрат, да му попречат да избяга като жалък страхливец, свил опашка между краката си. Но какво ще стане, ако го тикнат в затвора? Тя ще си получи ли парите обратно? Обзе я тревога, но Луис бързо се успокои. Естествено, че ще си получи парите, и не само това, ами ще ги профука до последното йоре. Ерик ще лежи в затвора, знаейки, че тя пропилява всичките и негови, и нейни пари. И няма да може да направи нищо.
Изведнъж взе решение. Искаше да види изражението му. Искаше да види как ще изглежда, когато осъзнае, че всичко е изгубено.
– На какво ли не ставаме свидетели...
Турбьорн стоеше на стълбата, която взеха назаем от съседната барака.
– Така е, но това бие почти всичко.
Патрик разтърка опашката си, която сериозно се беше натъртила. Гръдният кош също го наболяваше.
– Поне няма съмнение, че е кръв. И то много. – Турбьорн посочи към пода, който излъчваше странно сияние. Луминолът36 разкриваше всички следи, независимо колко старателно са лъснати дъските. – Взехме проби и в лабораторията ще ги сравнят с кръвта на жертвата.
36 Луминолът е химикал, използван от криминалистите за откриване на следи от кръв. При контакт с подходящ окислител, в това число и желязото в хемоглобина, луминолът свети в синьо. – Б. пр.
– Чудесно, благодаря.
– Значи, това са неща на Кристиан Тюдел? – попита Турбьорн. – Онзи, когото свалихме от кулата?
Той пропълзя в малкото помещение, а Патрик се качи на стълбата и го последва.
– Така изглежда.
– Защо...? – започна Турбьорн, но затвори уста. Това не беше негова работа. Задачата му бе да осигури съдебните доказателства и с времето щеше да получи всички отговори. Вместо това посочи с ръка и попита: – Това ли е писмото, за което говореше?
– Да. Поне сега сме сигурни, че е било самоубийство.
– Все е нещо – каза Турбьорн, който, изглежда, продължаваше да не вярва на очите си. Цялото помещение беше препълнено с женски вещи. Дрехи, гримове, бижута, обувки. Както и перука с дълга, тъмна коса. – Ще съберем всичко. Сигурно ще отнеме време.
Турбьорн запълзя внимателно назад, докато краката му достигнаха стълбата.
– Да, на какво ли не ставаме свидетели – промърмори той отново.
– Аз ще се връщам в управлението. Имам малко работа, преди да докладвам на останалите – каза Патрик. – Обади ми се по-късно, когато приключите тук. – Той се обърна към Паула, която се беше присъединила към тях и напрегнато следеше работата на експертите. – Ти тук ли ще останеш?
– Абсолютно – отвърна тя.
Патрик излезе от рибарската барака и вдиша свежия зимен въздух. След като откриха скривалището на Кристиан, Ерика му разказа останалото, което бе научила. После той прочете писмото и парченцата от пъзела започнаха едно по едно да се нареждат. Беше непонятно, но Патрик знаеше, че е истина. Сега разбираше всичко. А когато Йоста и Мартин се върнат от Гьотеборг, ще може да разкаже цялата трагична история на колегите си.