– Остават почти два часа, докато самолетът излети. Нямаше нужда да тръгваме толкова рано.
Мартин погледна часовника, когато наближиха Ландветер.
– Не е нужно да си седим на задниците и да чакаме, нали? – Йоста зави към паркинга пред терминала за международни полети. – Влизаме, правим една врътка наоколо и ако открием копелето, го арестуваме.
– Трябва да изчакаме подкреплението от Гьотеборг – възрази Мартин.
Винаги се изнервяше, когато нещата не се случват според правилника.
– Пфу, двамата лесно ще се справим с оня – каза Йоста.
– Окей – каза Мартин колебливо.
Слязоха от колата и се запътиха към летището.
– Аха, и какво сега? – Мартин се огледа.
– Спокойно можем да седнем да изпием по едно кафе. И същевременно да си отваряме очите.
– Няма ли да обиколим наоколо и да търсим Ерик?
– Ами че аз какво казах? – отвърна Йоста. – Ще си отваряме очите. Ако седнем ей там – той посочи едно кафене по средата на салона за заминаващи, – ще имаме отличен изглед и в двете посоки. Ерик трябва да мине покрай нас на влизане.
– Да, тук имаш право.
Мартин се предаде. Знаеше, че няма смисъл да се опъва на Йоста, когато наблизо има кафене.
Седнаха на една маса, след като си купиха кафе и по един мазарин37. Йоста направо грееше, когато отхапа от сладкиша си.
37 Вид бадемов сладкиш. – Б. пр.
– Това е храна за душата.
Мартин не си направи труда да отбележи, че мазаринът едва ли може да се нарече храна. Но не можеше да отрече, че е вкусен. Тъкмо налапа последната хапка, когато забеляза нещо с крайчеца на очите си.
– Гледай, това не е ли той?
Йоста се обърна рязко.
– Да, прав си. Хайде, да го хванем.
Той се изправи с необичайна пъргавина и Мартин се втурна след него. Ерик се отдалечаваше от тях с бодра крачка, хванал сак в едната ръка и куфар в другата. Беше облечен безупречно, с костюм, вратовръзка и бяла риза.
Йоста и Мартин се затичаха, за да го настигнат. Йоста, който имаше преднина заради ранния си старт, стигна първи и стовари тежко ръка върху рамото на Ерик.
– Ерик Линд? Налага се да те помолим да дойдеш с нас.
Ерик се обърна със стъписано изражение на лицето. За секунда като че обмисляше дали да не побегне, но се задоволи с това да се отърси от ръката на Йоста.
– Трябва да има някаква грешка. Заминавам на бизнес пътуване – каза той. – Не знам какво ви е хрумнало, но самолетът ме чака, имам важна среща.
По челото му изби пот.
– Разбираме те. Ще имаш възможност да обясниш всичко по-късно – каза Йоста и побутна Ерик по посока на изхода.
Всички наоколо бяха спрели и зяпаха с любопитство.
– Кълна се! Трябва да се кача на самолета.
– Разбирам – каза Йоста спокойно. После се обърна към Мартин. – Ще вземеш ли багажа му, ако обичаш?
Мартин кимна, но изруга наум. Никога не му се падаха забавните задължения.
– Значи, е бил Кристиан?
Ана зяпна от учудване.
– И да, и не – каза Ерика. – Говорих с Торвалд за това и той каза, че няма как да разберем със сигурност. Но повечето неща сочат, че е било така.
– Че в Кристиан са живели две различни личности? Които не са се познавали?
Ана звучеше скептично. Тя веднага се отзова, когато Ерика й се обади след посещението в рибарската къщичка на Кристиан. Патрик трябваше да се върне обратно в управлението, а Ерика не искаше да е сама. Ана беше единствената, с която можеше да сподели.
– Ами Торвалд предполагаше, че Кристиан е шизофреник, а освен това е проявявал симптоми на нещо, наречено дисоциативно разстройство. То е причинило раздвоението на личността му. Това може да се случи при голям стрес, като начин да се справиш с реалността. А Кристиан е носел бремето на голяма травма. Първо смъртта на майка му и седмицата, която е прекарал с трупа й. После живота с Ирен Лисандер, която по мое мнение го е малтретирала, поне психически. Начинът, по който приемните му родители са го пренебрегвали след раждането на Алис, сигурно го е накарал да се чувства като повторно изоставен. И той е прехвърлил вината върху бебето, върху Алис.
– Затова е опитал да я удави?
Ана погали корема си, сякаш за да го предпази.
– Да. Баща й я е спасил, но липсата на кислород е довела до тежки мозъчни наранявания. Таткото е защитил Кристиан и си е мълчал за случилото се. Мислел е, че му прави услуга, но не съм сигурна, че това е било правилното решение. Представи си какво е да живееш с това знание, с тази вина. Колкото повече е растял, толкова по-добре е осъзнавал какво е сторил. Чувството за вина едва ли е било облекчено от факта, че Алис го е обичала.