– Заплашителни писма? – каза Сия. – Не мислиш ли, че ако имаше такива, вече щях да съм го съобщила? Защо бих укрила нещо, което може да помогне да разберете какво се е случило с Магнус?
Гласът й се повиши и стана писклив.
– Напълно съм убеден, че щеше да ни кажеш, ако знаеше нещо – побърза да каже Патрик. – Но не е ли възможно Магнус да не ти е казал, за да не те тревожи?
– Тогава как бих могла да знам нещо?
– Опитът ми сочи, че съпругите усещат много неща, без мъжете им непременно да са говорили за тях. Или поне с моята жена е така.
Сия отново се усмихна.
– Да, тук имаш право. Вярно е, щях да разбера, ако нещо тежеше на Магнус. Но той беше безгрижен както обикновено. Магнус беше най-стабилният и надежден човек на света, почти винаги се чувстваше щастлив и позитивно настроен. Понякога това ме вбесяваше, случвало се е и да опитам да провокирам някаква реакция в него, ако аз самата съм била кисела и раздразнена. Но никога не съм успявала. Магнус си беше такъв. Ако нещо го е притеснявало, той щеше да ми каже, а ако по някаква причина не го направеше, все пак щях да забележа. Той ме познаваше отлично, както и аз него. Знаехме всичко един за друг.
Гласът й бе уверен и Патрик разбра, че тя наистина вярва в казаното. Но въпреки това се съмняваше. Човек никога не знае всичко за другия. Дори за този, с когото живее и когото обича.
Той я погледна.
– Извини ме, ако отивам твърде далеч, но може ли да огледам малко наоколо? За да добия по-ясна представа що за човек е бил Магнус.
Въпреки че вече говореха за съпруга й сякаш не е между живите, Патрик веднага съжали за начина, по който формулира последното изречение. Сия обаче не го изкоментира. Вместо това направи жест към вратата и каза:
– Можеш да гледаш колкото искаш. Правете каквото искате, питайте каквото искате, само го намерете – каза тя и почти агресивно избърса една сълза с опакото на ръката си.
Патрик усети, че тя иска да остане сама за малко, така че се възползва и стана от мястото си. Започна с всекидневната. Изглеждаше като в хиляди други шведски домове. Голям, тъмносин диван от „Икеа“. Библиотека „Били“ с вградено осветление. Плосък телевизор върху поставка от същото светло дърво като масата пред дивана. Дребни украшения и спомени от пътувания, снимки на децата по стените. Патрик се приближи до голяма рамкирана сватбена снимка, която висеше над дивана. Не беше традиционен, вдървен портрет. Магнус лежеше на една страна в тревата, подпрял глава с ръката си, облечен с фрак. Сия стоеше точно зад него, носеше сватбена рокля с множество финтифлюшки. Усмихваше се широко, стъпила решително с единия си крак върху Магнус.
– Родителите ни за малко да умрат от ужас, когато видяха сватбената снимка – каза Сия зад него и Патрик се обърна.
– Малко е... различна.
Той отново погледна снимката. Вярно, беше срещал Магнус няколко пъти, откакто той се премести във Фелбака, но двамата никога не си бяха разменяли нещо повече от обичайните учтивости. Сега, като гледаше откритото, щастливо лице, Патрик почувства спонтанно, че Магнус би му допаднал.
– Може ли да се кача горе? – попита той.
Сия кимна, облегната на рамката на вратата.
Покрай стълбите също бяха окачени снимки и Патрик спря, за да ги разгледа. Свидетелстваха за богат живот, фокусиран върху семейството и радостта от малките неща. И ясно се виждаше, че Магнус е бил нечувано горд с децата си. Една конкретна снимка накара стомаха му да се свие. Снимка от почивка. Магнус се усмихваше, прегърнал Елин и Лудвиг, които стояха от двете му страни. Погледът му беше изпълнен с толкова щастие, че Патрик не издържа. Обърна се и изкачи оставащите стъпала до горния етаж.
Първите две стаи бяха на децата. Лудвиг се оказа изненадващо спретнат. По пода нямаше разхвърляни дрехи, леглото беше оправено, а на бюрото имаше кутия за химикалки и всичко бе изрядно подредено. Личеше и голям интерес към спорта. На почетно място над леглото бе окачена фланелка на националния отбор с автограф от Златан. Като се изключи тениската, доминираха снимки на ИФК „Гьотеборг“.
– Лудвиг и Магнус опитваха да ходят на възможно най-много от мачовете им.
Патрик се сепна. Гласът на Сия отново го изненада. Тя явно умееше да ходи леко и безшумно, защото не я бе чул да се качва по стълбите.
– Подредено хлапе.
– Да, точно като баща си. Най-вече Магнус чистеше и подреждаше вкъщи. Аз съм по-небрежната. Ако надникнеш в следващата стая, ще разбереш кое от децата се е метнало на мен.
Патрик отвори следващата врата, въпреки предупредителната табела, на която с големи букви пишеше: „ПОЧУКАЙ, ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕШ!“.