През нощта дори се зачуди дали да не се оттегли в рибарската колиба до брега и да седне да пише. Но спокойната нощ и мракът навън само щяха да дадат повече простор на демоните му и нямаше да може да ги заглуши с писане. Затова остана да лежи и да се взира в тавана, докато отчаянието го обграждаше от всички страни.
– Я престанете!
Сана разтърва момчетата, които се биеха за кутия „О’бой“9, която някак се беше оказала твърде близо до тях. После тя се обърна към Кристиан, който се взираше пред себе си. Сандвичът му си стоеше на масата неизяден, а чашата кафе бе недокосната.
9 Вид шоколадова напитка. – Б. р.
– Не бих отказала малко помощ!
– Спах лошо – отвърна той и отпи глътка от студеното кафе.
После стана и го изля в мивката, сипа си ново и добави малко мляко.
– Разбирам напълно, че точно сега ти се е насъбрало много, и знаеш, че те подкрепях през цялото време, докато работеше над книгата. Но дори и моето търпение си има граници.
Сана измъкна лъжицата от ръката на Нилс, който тъкмо се канеше да фрасне с нея батко си по челото. Хвърли я в мивката и си пое дъх, като че събираше сили, преди да излее всичко, което й се бе натрупало. На Кристиан му се прииска да можеше да натисне „пауза“ и да я накара да изчака. Нямаше сили за това.
– Не казах нищо, когато от работа отиваше директно в бараката да пишеш. Прибирах децата от детска градина, готвех вечеря, хранех ги, разтребвах, миех им зъбите, четях им приказки и ги слагах да си легнат. Вършех всичко това, без да мрънкам, докато ти се отдаваше на шибаното си творчество!
Последната дума беше пропита със сарказъм, какъвто той не бе долавял по-рано у нея. Затвори очи и опита да залости отвън нападателните думи. Но тя продължи неумолимо:
– И намирам за чудесно, че всичко върви добре. Че издадоха книгата ти и ти, изглежда, си новата изгряваща звезда. Мисля, че е прекрасно и не ми се зловиди. Но какво остава за мен? Никой не ме хвали, никой не ме поглежда и не ми казва: „Боже, Сана, ти си страхотна. Какъв късметлия е Кристиан, че те има“. Дори ти не го казваш. Приемаш за даденост аз да робувам вкъщи с децата и домакинството, докато ти правиш „каквото трябва“. – Тя изобрази кавички с пръсти. – И да, правя го. С готовност нося всички на гърба си. Знаеш, че обичам да се грижа за децата, но от това работата не става по-лека. Така че бих искала поне едно шибано благодаря от твоя страна. Толкова ли е много?
– Сана, не сега, децата ни слушат... – каза Кристиан, но осъзна, че това изобщо не беше правилният отговор.
– Не, ти винаги имаш извинение да не говориш с мен, да не ме взимаш на сериозно! Или си твърде уморен, или нямаш време, защото трябва да пишеш, или не искаш да говориш пред децата, или, или, или...
Момчетата се бяха смълчали и гледаха родителите си с изплашени погледи. Кристиан усети как гневът измества умората му. Ненавиждаше този навик на Сана и двамата го бяха обсъждали многократно. Тя не се свенеше да намесва децата в споровете им. Той знаеше, че тя ще опита да привлече момчетата на своя страна в борбата, която все по-явно се разгаряше помежду им. Но какво можеше да направи? Наясно бе, че разногласията им се дължат на факта, че не я обича и никога не я е обичал. И че тя го знае, макар и да не иска да го признае пред себе си. Кристиан дори я бе избрал тъкмо поради тази причина – че не би могъл да я обича. Не и така, както...
Той удари с юмрук по масата и Сана и децата се стреснаха от неочакваното движение. Ръката силно го заболя, което и беше търсеният ефект. Болката прогони всичко, за което не можеше да си позволи да мисли, и той усети, че си възвръща самообладанието.
– Няма да водим този спор сега – каза той лаконично, като избягваше да гледа Сана в очите.
Тръгна към коридора, сложи си якето и обувките и излезе, като през цялото време усещаше погледа й в гърба си. Последното, което чу, преди да тръшне вратата, беше как Сана казва на децата, че баща им е идиот.
Най-лошото беше скуката. Да запълва часовете, през които момичетата са на училище, с нещо, което да й се струва поне малко смислено. Не че нямаше какво да прави. Да се грижиш за това, животът на Ерик да протича безметежно, не беше работа за мързеливци. Ризите му винаги трябваше да са окачени на закачалка, изпрани и изгладени, вечѐрите с бизнес сътрудниците трябваше да се планират и организират, а домът им винаги трябваше да блести от чистота. Вярно, че бяха наели домашна помощница, която идваше веднъж седмично, но все пак имаше ежедневни неща, за които да се грижи. Десетки дреболии, които трябваше да са безупречни, но без Ерик да забелязва положените усилия. Само дето това беше ужасно отегчително. Докато момичетата бяха малки, Луис обичаше да стои вкъщи. Обичаше задълженията, свързани с бебетата, дори смяната на пелените, нещо, на което Ерик не бе отделил и секунда. Но за нея това не беше проблем, чувстваше се необходима. Значима. Беше центърът на детския им свят, тази, която сутрин става преди тях и кара слънцето да грейне.