– Да, как е той? – попита Габи. – Няколко пъти го търсих, но малката му женичка само ми предава, че не бил вкъщи, на което не вярвам и за миг. Наистина беше ужасно, че така му прилоша онази вечер. Утре е първото подписване на книги и трябва бързо да съобщим, ако се налага да го отложим, което би било крайно неприятно.
– Срещнах се с него и би трябвало да е в състояние да подписва утре. Не се притеснявай за това – каза Ерика и се подготви да повдигне въпроса, който всъщност искаше да обсъди.
Пое си дълбоко дъх, поне доколкото ограниченият капацитет на дробовете й позволяваше, и продължи:
– Има нещо, което искам да те питам.
– Питай направо.
– Получавали ли сте нещо в издателството, което да засяга Кристиан?
– Какво имаш предвид?
– Ами чудя се дали сте получавали писма или мейли за или до Кристиан. Такива със заплашително съдържание?
– Заплахи?
Ерика започваше все повече да се чувства като дете, което клюкари свой съученик, но вече бе твърде късно да спре.
– Да, работата е там, че Кристиан е получавал заплахи от година и половина, горе-долу откакто е започнал работа по книгата. И виждам, че е притеснен, дори и да не иска да го признае. Помислих си, че може би и в издателството сте получили нещо.
– Не, ама какво говориш? Нищо такова не сме получавали. Пише ли от кого са? Кристиан знае ли кой ги праща?
Габи произнесе последните думи по-тихо, а шумът от токчетата й вече не се чуваше, така че сигурно беше спряла.
– Анонимни са, не мисля, че Кристиан знае от кого са. Но ти го познаваш, не е сигурно, че би казал нещо, дори и да знаеше. Ако не беше Сана, нямаше да разбера какво става. В сряда припадна, защото картичката в букета, който получи, изглежда, е била от човека, написал писмата.
– Това е пълна лудост! Има ли нещо общо с книгата?
– И аз го попитах същото. Но той твърди уверено, че няма кой да се разпознае в текста.
– Направо ужасно. Ще ми се обадиш ли, ако научиш нещо повече?
– Ще опитам – каза Ерика. – И моля те, не казвай на Кристиан, че съм ти разказала.
– Няма, разбира се. Ще си остане между нас. Ще следя внимателно каква кореспонденция получаваме за Кристиан. Книгата излиза на пазара и скоро сигурно ще запристигат писма.
– Рецензиите са добри – каза Ерика, за да смени темата.
– Направо фантастични! – възкликна Габи така ентусиазирано, че Ерика отново трябваше да отмести слушалката от ухото си. – Вече чух името на Кристиан да се споменава в едно и също изречение с Огустприсет11. Да не говорим, че десет хиляди копия вече са на път към книжарниците.
11 Литературна награда, връчвана ежегодно от Асоциацията на шведските издатели. Наградата носи името на писателя Огуст Стриндберг. – Б. пр.
– Невероятно! – каза Ерика и сърцето й подскочи от гордост.
Тя най-добре знаеше колко се бе измъчил Кристиан с ръкописа и се радваше неимоверно, че усилията му явно дават плод.
– Така е – изчурулика Габи. – Миличка, сега трябва да затварям. Имам да проведа някои разговори.
Имаше нещо в последното изречение на Габи, което разтревожи Ерика. Не биваше да звъни на издателката, преди да се поуспокои. Трябваше да мисли, преди да действа. Сякаш в знак на съгласие един от близнаците я ритна здраво в ребрата.
Беше такова странно чувство. Щастие. Ана постепенно го бе приела и се учеше да живее с него. Но не го беше изпитвала от толкова много време. Ако въобще й се бе случвало преди.
– Дай ми я!
Белинда се втурна след Лисен, най-малката дъщеря на Дан, която с писък се скри зад Ана. Малката сестра беше стиснала в ръка четката за коса на Белинда.
– Не съм ти я давала назаем! Върни ми я.
– Ана...
Гласът на Лисен беше умолителен, но Ана я избута пред себе си, като я придържаше леко.
– Ако си взела четката на Белинда без разрешение, трябва да й я върнеш.
– Видя ли! – намеси се Белинда.
Ана й хвърли предупредителен поглед.
– А ти, Белинда, не бива да гониш малката си сестра из цялата къща.
Белинда сви рамене.
– Тя си е виновна, щом ми взима нещата.
– Чакай да се появи братчето – отвърна Лисен. – Ще строши всичко твое!
– Аз скоро ще се преместя, така че ще чупи твоите неща – каза Белинда и изплези език.
– Ей, ти на осемнайсет ли си, или на пет? – каза Ана, но не можа да не се разсмее. – И защо сте толкова сигурни, че е момче?
– Защото мама казва, че когато дупето ти е толкова голямо, значи ще е момче.