– Къде се дяна, Кенет?
Той бързо прибра писмото.
– Просто проверявах нещо. Ей сега идвам.
Тръгна към стаята на Лисбет с вестника в ръка. Бялата картичка с елегантния почерк изгаряше задния му джоб.
Усещаше се така, сякаш редовно вземаше наркотик. Чувстваше се зависима от адреналина, който нахлуваше във вените й, когато проверяваше пощата му, тършуваше из джобовете му и преглеждаше подробно сметката за телефона. Всеки път, когато не откриеше нищо подозрително, усещаше как цялото й тяло се отпуска. Но това не продължаваше дълго. Тревогата бързо се натрупваше отново и напрежението в тялото й постепенно се покачваше до такава степен, че заглушаваше разума, който й казваше да спре. Тогава пак сядаше пред компютъра. Влизаше в пощата и въвеждаше потребителското име и паролата му, която бе отгатнала доста лесно. Той ползваше една и съща комбинация навсякъде – рождения си ден, – така че винаги да я помни.
В действителност нямаше повод да изпитва чувството, което разкъсваше гърдите й и дращеше вътрешностите й, докато не й се прииска да закрещи. Кристиан никога не бе правил нещо, което да й даде основание да го подозира. През годините, през които го бе шпионирала, не откри и най-малката улика за нещо нередно. Той бе като отворена книга, но въпреки това... От време на време Сана чувстваше, че той е някъде другаде, на място, до което тя няма достъп. И защо разказваше толкова малко за миналото си? Казваше, че родителите му са починали отдавна, и така и не намираше повод да я запознае с някой от роднините си, а такива все трябваше да има. Нямаше и приятели от детство, нито му се обаждаха стари познати. Сякаш бе започнал съществуването си от момента, в който я срещна и се премести във Фелбака. Дори не бе успяла да види апартамента му в Гьотеборг, където живееше, когато се запознаха. Той нае транспортна фирма, отиде там без нея и се върна с нищожно количество лични вещи.
Сана прегледа набързо писмата в пощенската му кутия. Имаше няколко от издателството, няколко от вестници, които искаха да го интервюират, както и едно от общината във връзка с работата му в библиотеката. Нищо повече.
Изпита същото блаженство, както всеки път, когато излизаше от пощата му. Преди да изключи компютъра, направи рутинна проверка на историята на уеб браузъра му, но и там нямаше нищо необичайно. Кристиан беше посетил страниците на „Експресен“, на „Афтонбладет“ и на издателството и бе търсил нова детска седалка за кола в Блокет13.
13 Най-големият шведски сайт за покупки и продажби. – Б. пр.
Но нали получаваше онези писма? Той упорито твърдеше, че не знае кой му изпраща загадъчните съобщения. Но въпреки това в интонацията му имаше нещо, което противоречеше на думите му. Сана не можеше да напипа какво точно не беше наред и това я побъркваше. Какво не й е разказал? Кой праща писмата? Някоя бивша любовница? Или настояща?
Стисна и отпусна юмруци и си наложи да диша спокойно. Мимолетното облекчение вече се беше изпарило и тя напразно се мъчеше да си втълпи, че всичко е наред. Сигурност. Само за това настояваше. Искаше просто да е уверена, че Кристиан я обича.
Но дълбоко в себе си знаеше, че той никога не й е принадлежал. Че винаги е търсил нещо друго, някого другиго, през всичките им години на съвместен живот. Знаеше, че никога не я е обичал. Не и истински. И че някой ден ще намери жената, с която в действителност иска да бъде, която наистина обича, и тогава тя ще остане сама.
Както седеше на стола пред компютъра, Сана обви ръце около себе си. После се изправи. Сметката за мобилния телефон на Кристиан беше пристигнала вчера с пощата. Щеше да й отнеме известно време да я прегледа.
Ерика крачеше безцелно из къщата. Безкрайното чакане я побъркваше. Беше приключила с последната си книга и точно сега нямаше сили да започва нов проект. Нито пък можеше да свърши някаква домакинска работа, без гърбът и ставите й да възразят. Така че четеше или гледаше телевизия. Или правеше като сега – обикаляше притеснена из къщата. Но днес поне беше събота и Патрик си беше вкъщи. Бе извел Мая на кратка разходка, за да подиша чист въздух, и Ерика броеше минутите до връщането им.
Сърцето й почти прескочи един удар, когато някой натисна звънеца. Преди да успее да отвори, вратата се открехна и Ана влезе в хола.
– И ти ли си на път да изперкаш като мен? – каза тя и свали шала и якето си.
– И още питаш! – отвърна Ерика и веднага се почувства много по-добре.
Влязоха в кухнята и Ана остави на масата запотен отвътре плик.
– Пресни кифли. Белинда ги изпече.