Кристиан съвсем изключи.
– Афишите? – попита той.
– Да, ти си на афиша на ГТ, не си ли го видял? – Репортерът не изчака отговора на Кристиан, ами повтори въпроса, който току-що бе задал: – Притесняваш ли се заради заплахите? Полицията охранява ли днешното събитие?
Репортерът огледа помещението, но след това отново се обърна към Кристиан, който още държеше химикалката вдигната над книгата, която се бе канил да подпише.
– Не знам как... – заекна той.
– Но е вярно, нали? Получаваш заплахи, свързани с работата ти по книгата, а на рилийз партито в сряда си припаднал, когато е пристигнало поредното писмо?
– Да – смънка Кристиан и усети как не му достига въздух.
– Знаеш ли кой ти изпраща писмата? Полицията знае ли?
Микрофонът отново се озова на няколко сантиметра от устата му и Кристиан трябваше да се въздържи, за да не го блъсне настрана. Не искаше да отговаря на тези въпроси. Не разбираше откъде са разбрали медиите. Сети се за писмото в джоба на якето. Беше пристигнало вчера и той успя да го вземе от пощенската кутия, преди Сана да го е открила.
Огледа се панически, чудейки се как да се измъкне. Срещна погледа на Гунел. Тя, изглежда, веднага схвана, че нещо не е наред, и отиде при тях.
– Какво става тук?
– Взимам интервю.
– Попитахте ли Кристиан дали иска да бъде интервюиран?
Тя погледна Кристиан, който поклати глава.
– Ами тогава? – Гунел впери поглед в репортера, който беше свалил микрофона. – Освен това Кристиан е зает. Подписва книги в книжарницата ни. И трябва да ви помоля да не го безпокоите.
– Да, но... – започна журналистът, после затвори уста и натисна едно от копчетата на записващото си устройство. – А дали ще можем да направим кратко интервю след...
– Изчезвайте – отсече Гунел и Кристиан не можа да не се усмихне леко.
– Благодаря – каза той, след като журналистът се махна.
– За какво ставаше дума? Онзи изглеждаше много настоятелен.
Облекчението от това, че репортерът си бе тръгнал, бързо отмина и Кристиан преглътна тежко, преди да отговори:
– Твърдеше, че пишело за мен в афиша на ГТ. Получих няколко заплашителни писма и очевидно медиите са разбрали за това.
– Олеле. – Гунел го погледна първо стреснато, после притеснено. – Искаш ли да отида да купя вестника, за да видиш какво пише?
– Би ли могла да го направиш? – попита той, а сърцето му биеше все по-силно в гърдите.
– Да, ей сега – увери го тя, потупа го утешително по рамото и тръгна.
Известно време Кристиан не помръдна, просто се взираше пред себе си. После взе химикалката и започна да подписва книгите, както Гунел го бе помолила. След малко усети, че трябва да отиде до тоалетната. Пред масата още не се тълпяха хора, така че не беше голям проблем да се измъкне за момент.
Тръгна през книжарницата, бързайки към стаята на персонала в дъното на помещението, и само след няколко минути отново седеше на мястото си. Гунел още не се бе върнала с вестника и той се подготви психически за това, което предстоеше.
Протегна ръка към химикалката, но спря объркан поглед върху книгите, които трябваше да подпише. Наистина ли ги беше оставил така? Преди да изтича до тоалетната, бяха стояли по-различно и му хрумна, че някой може да се е възползвал от отсъствието му и да е свил един-два екземпляра. Но не мислеше, че купчината изглежда по-малка, затова реши, че сигурно си е въобразил, и отвори най-горната книга, за да напише поздрав към читателя.
Страницата не беше празна. А почеркът му бе твърде добре познат. Тя е била тук.
Гунел се приближи до него със сутрешния брой на ГТ и той видя голяма своя снимка на първа страница. Знаеше какво означава това. Миналото беше на път да го настигне. Тя никога нямаше да се откаже.
– Боже господи, имаш ли представа колко пари си пръснала последния път, когато ходи до Гьотеборг?
Ерик държеше сметката за кредитната карта и зяпаше сумата.
– Да, някъде около десет хиляди крони – отвърна Луис и продължи спокойно да лакира ноктите си.
– Десет хиляди! Как можеш да похарчиш десет хиляди само на едно пазаруване?
Ерик размаха хартийката, след което я хвърли на кухненската маса пред себе си.
– Ако бях добавила и чантата, която си харесах, щяха да станат към трийсет хиляди – каза тя и огледа доволно розовия цвят на ноктите си.
– Мамка му, ти не си наред!
Той отново вдигна сметката и се взря в нея, сякаш със силата на волята си можеше да промени сумата.
– Не можем ли да си го позволим? – попита съпругата му и го погледна с лека усмивка.