– Не знам – отговори Ерика.
Стомахът й се сви, когато си представи как ще реагира Кристиан.
– Като полицай мога да кажа, че това е най-лошото, което можеше да се случи. Тази показност може не само да провокира човека, изпратил писмата, ами и да ни докара нови автори на заплахи.
– Не ми чети конско, знам, че беше глупаво. – Ерика усети как сълзите й напират в очите. Разплакваше се лесно и в нормално състояние, а бременността определено не й помагаше да запазва самообладание. – Не се замислих. Звъннах на Габи, за да я питам дали са получавали заплахи в издателството, и в мига, в който зададох въпроса, разбрах, че е било глупаво да й разказвам. Но вече беше твърде късно...
Думите й се удавиха в плач и носът й също потече. Патрик й подаде салфетка, прегърна я и я погали по косата. После заговори тихо в ухото й:
– Скъпа, не се разстройвай. Не исках да те упреквам. Знам, че не си искала да стане така. Спокойно...
Той я залюля в прегръдката си и тя усети как плачът й затихва.
– Не вярвах, че тя би могла...
– Знам, знам. Но тя е съвсем друг човек. Трябва да се научиш, че не всички мислят еднакво.
Патрик се отдръпна леко и я погледна в очите. Ерика избърса бузи със салфетката, която той й бе дал.
– И какво да правя сега?
– Трябва да говориш с Кристиан. Да се извиниш и да му обясниш.
– Но...
– Никакво но. Това е единственото решение.
– Имаш право – съгласи се Ерика. – Но трябва да кажа, че изобщо не ми се нрави. И мисля да проведа сериозен разговор с Габи.
– Като начало трябва да започнеш да се замисляш с кого говориш и какво казваш. Габи мисли преди всичко за издателството си, вие сте на второ място. Така стоят нещата.
– Да, да, разбирам. Не е нужно да ми опяваш.
Ерика погледна гневно мъжа си.
– Да оставим това – каза Патрик и се завърна към подреждането на продуктите.
– Успя ли да откриеш нещо за писмата?
– Не, не ми остана много време – отвърна Патрик.
– Но ще се заемеш с тях, нали? – настоя Ерика.
Патрик кимна и се захвана да реже зеленчуци за вечерята.
– Да, разбира се. Но би ме улеснило, ако самият Кристиан ми сътрудничеше. Много бих искал да видя и другите писма например.
– Ами говори с него. Може би ти ще успееш да го убедиш.
– Но така ще разбере, че ти си ми казала.
– Изтипосах го в един от най-големите вечерни вестници в Швеция, така че можеш да се възползваш. Така и така ще иска да ме прати по дяволите.
– Може и да не реагира толкова зле.
– Ако аз бях на негово място, повече не бих си проговорила.
– Стига с този ужасен песимизъм – каза Патрик, вдигна Мая и я сложи върху кухненския плот до себе си. Тя обичаше да „помага“, когато готвят. – Отиди при него утре сутринта и му обясни какво се е случило, и че изобщо не си възнамерявала да стане така. После аз ще поговоря с него и ще се опитам да го убедя да ни сътрудничи.
Той подаде на Мая парче краставица, която тя настървено започна да обработва с малкото си на брой, но за сметка на това остри зъби.
– Значи, утре – въздъхна Ерика.
– Утре – повтори Патрик, наведе се и целуна съпругата си по устата.
Усети се, че постоянно поглежда към тъчлинията. Не беше същото без него.
Преди беше идвал на всяка тренировка, независимо от времето. Футболът ги свързваше. Той крепеше приятелството им, въпреки желанието на Лудвиг да се отдели от родителите си. Да, с татко бяха приятели. Разбира се, понякога се караха, като всички бащи и синове. Но в основата си отношенията им бяха като на двама приятели.
Лудвиг затвори очи и го видя пред себе си. С дънки и суичър с надпис Фелбака на гърдите, които носеше постоянно, за ужас на мама. С ръце в джобовете и очи, вперени в топката. И в Лудвиг. Но никога не викаше, както правеха много от другите бащи. Идваха на тренировки и мачове и през цялото време крещяха на синовете си. „Мамка му, Оскар, стегни се!“, или: „По дяволите, размърдай се малко, Дане!“. Баща му никога не правеше така. Казваше само: „Браво, Лудвиг!“, „Добър пас!“, „Покажи им, Луде!“.
С периферното си зрение видя, че към него е отправен пас и механично ритна топката нататък. Радостта от футбола вече я нямаше. Но той се опитваше да я преоткрие, тичаше и се бореше, въпреки зимния студ. Можеше да се оправдае с всичко случило се и да се предаде. Да зареже тренировките, да плюе на тях и на отбора. Никой нямаше да го обвини, всички биха го разбрали. Всички, освен татко. За него да се предадеш никога не беше вариант.
Така че Лудвиг беше тук. С отбора. Но радостта я нямаше, а тъчът бе празен. Татко го нямаше, вече го бе осъзнал. Татко го нямаше.