Не му разрешиха да седи в караваната. А това беше едва първото от редица разочарования по време на така наречената почивка. Нищо не се получи така, както се бе надявал. Сега, когато не разполагаха с простора на цялата къща, тишината, прекъсвана единствено от груби думи, сякаш ги притискаше. Сякаш почивка означаваше повече време за караници, повече време за избухванията на мама. Татко изглеждаше още по-дребен и сив.
Идваше с тях за пръв път, но беше разбрал, че мама и татко всяка година пътуваха с караваната до място със странното име Фелбака. Името означаваше Планинско възвишение, но той не видя планини, а почти нямаше и възвишения. Пейзажът беше предимно равнинен. Настаниха се в къмпинг, където бяха приклещени между цял куп други каравани. Не беше сигурен дали му харесва. Но татко обясни, че родът на мама идва от Фелбака и затова тя иска да ходят там.
Това също беше странно, защото не видя и роднини. По време на една от караниците в тясното пространство разбра, че тук някъде имаше жена на име Вещицата и че явно тя беше роднината. Смешно име. Вещицата. Но, изглежда, мама не я харесваше, защото гласът й ставаше още по-твърд, когато говореше за нея, а и така и не я срещнаха. Защо въобще трябваше да идват тук?
Но това, което намрази най-много във Фелбака и в почивката, беше къпането. Никога преди не бе влизал в морето. Първоначално не знаеше какво да мисли. Но мама го насърчаваше. Каза му да спре да капризничи и че не иска да има пъзльо за син. Така че той пое дълбоко дъх и нагази внимателно в ледената вода. Едва не му призля от студа и солта по кожата му. Спря, когато водата стигна до кръста му. Беше твърде студено, не можеше да диша. И усещаше, че нещо докосва краката му, сякаш пълзи и се увива около прасците му. Мама влезе във водата и тръгна към него, засмяна. Хвана го за ръката и го поведе навътре. Изведнъж го обзе такова щастие. Ръката му беше в тази на мама, а смехът й звънтеше насреща му и отскачаше от вълните. Като че краката му се движеха сами, сякаш се бяха отделили от дъното и се носеха по водата. Накрая спря да усеща пясък под стъпалата си, но нямаше значение, защото мама го държеше, носеше го, обичаше го.
И тогава тя го пусна. Усети дланта й да се плъзва по неговата, последвана от пръстите, след това от върховете им, докато накрая не само краката, но и ръката му се озова в нищото. Отново усети студа в гърдите си. Нивото на водата като че се покачваше. Стигна до раменете му, до врата му. Вирна брадичка, но водата се приближаваше твърде бързо. Не успя да затвори челюсти навреме, сол и студ нахлуха в устата му и се стекоха надолу към гърлото му, а морето продължаваше да се покачва, над бузите, над очите, докато не обгърна главата му като похлупак, докато всички звуци не изчезнаха. Остана единствено нещото, което пълзеше и се увиваше около него под водата.
Замаха с ръце, удряше нещото, което искаше да го завлече надолу. Но не успяваше да преодолее масивната водна стена, а когато най-накрая усети нечия кожа до своята, ръка на рамото си, първият му импулс бе да се предпази. После го издърпаха нагоре и скалпът му изплува над повърхността. Първото вдишване беше брутално и болезнено и той алчно загълта още въздух. Мама го стискаше твърде силно за ръката, но това нямаше значение. Водата вече не се опитваше да го улови.
Погледна мама, благодарен, че го е спасила и не го е оставила да изчезне. Но в очите й видя само презрение. По някакъв начин бе сгрешил, отново я беше разочаровал. Само ако знаеше как…
Няколко дни след това още имаше синини по ръката.
7
– Беше ли нужно да ме завлечеш тук днес?
Кенет рядко оставяше раздразнението си да избие. Вярваше в спокойствието и концентрацията във всяка една ситуация. Но Лисбет изглеждаше толкова тъжна, когато й каза, че Ерик се е обадил и го вика в офиса за два часа, въпреки че е неделя. Тя не възрази и това може би беше най-лошото. Тя знаеше колко малко време им остава да прекарат заедно. Колко важни са тези часове, колко безценни. И въпреки това не възрази. Вместо това събра сили да се усмихне и да каже: „Разбира се, хайде тръгвай. Аз съм добре“.
Почти му се искаше да се бе ядосала и повишила глас. Да му беше казала, че трябва да си подреди скапаните приоритети. Но това не беше в природата й. Не си спомняше нито един път да се е развикала през почти двайсетгодишния им брак. Нито на него, нито на някого другиго. Приемаше всички несгоди и скърби със самообладание и дори го утешаваше в случаите, когато самият той се пречупваше. Когато Кенет останеше без сили, тя проявяваше достатъчно сила и за двама им.