А сега я оставяше, за да отиде на работа. Пропиляваше няколко часа от ценното им време и се мразеше за това, че винаги дотърчава като кученце, когато Ерик щракне с пръсти. Сам не се разбираше. Този модел на поведение се беше оформил толкова рано, че бе станал част от личността му. И винаги Лисбет страдаше заради него.
Ерик дори не му отговори. Просто се взираше в монитора на компютъра, сякаш беше в някакъв друг свят.
– Беше ли необходимо да идвам днес? – повтори Кенет. – В неделя? Не можеше ли да почака до утре?
Ерик се обърна бавно към него.
– Уважавам личния ти живот – каза той накрая. – Но ако не вкараме в ред всичко преди търга другата седмицата, можем направо да закрием фирмата. Всички трябва да правим жертви.
Кенет се зачуди какви жертви си приписва Ерик. А и положението не беше толкова критично, колкото намекваше партньорът му. Можеше спокойно да подготви документите и утре сутринта, а твърдението, че фирмата е застрашена, си беше чисто преувеличение. Вероятно Ерик просто се е нуждаел от претекст, за да се измъкне от къщи, но защо трябваше да замесва и Кенет? Най-вероятният отговор беше: защото можеше.
Завърнаха се към задачите си, стиснали зъби, и известно време се трудиха в мълчание. Офисът се състоеше от една-единствена голяма стая, така че нямаше възможност да затвориш вратата и да работиш на спокойствие. Кенет погледна скришом към Ерик. В него имаше нещо различно. Беше трудно да определи какво, но Ерик изглеждаше някак размит, изхабен. За разлика от друг път, косата му не беше идеално сресана, а ризата му бе поизмачкана. Не, не приличаше на себе си. Кенет обмисли дали да попита всичко наред ли е у дома, но се въздържа. Вместо това, възможно най-спокойно каза:
– Видя ли новините за Кристиан вчера?
Ерик се сепна.
– Да.
– Ама че работа. Да те заплашва някакъв перко – каза Кенет с непринуден, почти безгрижен тон.
Но сърцето му биеше силно в гърдите.
– Мм...
Ерик не отделяше поглед от екрана. Но не докосваше нито мишката, нито клавиатурата.
– Кристиан споменавал ли ти е нещо за това?
Обзе го чувството, което човек изпитва, когато се опитва да спре да чопли коричката на рана. Не искаше да говори за това, а и Ерик, изглежда, нямаше желание да обсъжда въпроса. Въпреки това Кенет не можа да се въздържи и повтори въпроса:
– А? Казвал ли е нещо?
– Не, не ми е споменавал нищо за заплахи – отговори Ерик и започна да рови из документите върху бюрото. – Но той беше много зает с книгата, така че не сме се виждали или чували особено често. А и човек сигурно си мълчи за такива неща.
– Не трябва ли да говори с полицията?
– Откъде знаеш, че не го е направил?
Ерик продължи да размества безцелно купчините листа.
– Вярно, вярно... – За момент Кенет потъна в мълчание. – Но какво може да направи полицията, ако заплахите са анонимни? Имам предвид, може да е бил кой ли не откачалник.
– Откъде да знам? – сопна се Ерик. Поряза се на ръба на един лист и изруга: – По дяволите.
След което засмука ранения си пръст.
– Мислиш ли, че заплахите са сериозни?
Ерик въздъхна.
– Защо трябва да гадаем? Ето ти отговор: нямам никаква представа.
Гласът му се повиши и дори се разтрепери и Кенет го погледна учудено. Ерик наистина не беше на себе си. Имаше ли това нещо общо с фирмата?
Кенет никога не се беше доверявал на партньора си. Можеше ли Ерик да е направил някоя глупост? Веднага отхвърли тази мисъл. Следеше внимателно фирмените сметки и щеше да забележи, ако Ерик си науми някаква щуротия. Сигурно беше нещо свързано с Луис. Беше загадка как продължават да са заедно след толкова време и всички, освен самите те, осъзнаваха, че ще си направят взаимна услуга, ако си кажат сбогом и всеки поеме по пътя си. Но не беше негова работа да изтъква този факт. Освен това си имаше достатъчно собствени проблеми.
– Просто се чудех – каза Кенет.
Отвори ексел файла с последния месечен отчет, но мислите му се рееха някъде далече.
Роклята още носеше миризмата й. Кристиан я притисна към носа си и вдиша микроскопичните остатъци от парфюма й, които бяха попили в плата. Когато затвореше очи и усетеше уханието в ноздрите си, можеше ясно да я види пред себе си. Да види тъмната коса, която стигаше до кръста й и която тя често събираше в плитка или кок на врата. Прическата сигурно изглеждаше старомодно, но не и на нея.
Тя се движеше като танцьорка, въпреки че отдавна бе спряла да танцува. Казваше, че нямала нужната мотивация. Талантът беше налице, но й липсваше желанието да постави танците на първо място, да жертва любовта, времето, смеха, приятелите. Обичаше живота твърде много.