– Сигурен ли си, че ще се справиш? – попита Рита леко притеснено.
Въпреки че Бертил помагаше донякъде с Лео, опитът му с бебета и с грижите за тях беше, меко казано, ограничен. Собственият му син, Симон, се беше появил в живота му чак като тийнейджър.
– Че то е ясно – каза Мелберг обиден. – Ядене, сране, спане. Колко да е трудно? Аз самият го правя от шейсет години.
Той едва ли не ги изтика навън и затвори вратата. Сега щяха да си играят на спокойствие, той и хлапето.
Два часа по-късно целият беше плувнал в пот. Лео пищеше с цяло гърло, а миризмата на мръсни пелени се стелеше като мъгла над всекидневната. Дядо Бертил опитваше отчаяно да приспи Лео, но момчето просто крещеше все по-силно. Косата на Мелберг, която обикновено беше сресана като спретнато гнездо върху темето му, сега се бе спуснала над дясното му ухо, а потта образуваше петна като чинии под мишниците му.
Беше на път да се паникьоса. Хвърли поглед към мобилния си телефон, който лежеше на масата във всекидневната. Да звънне ли на момичетата? Те сигурно още са в Торп и ще минат поне четирийсет и пет минути, докато се върнат, дори и да потеглят на мига. А и ако се обади за помощ, може би повече нямаше да смеят да му дадат да гледа малкия. Не, трябва сам да оправи кашата. През живота си се бе борил с доста гадни типове, беше участвал в престрелки и се бе изправял срещу побъркани наркомани с ножове. Все ще овладее и тази ситуация. В крайна сметка, хлапето не е по-голямо от самун хляб, макар да има гърло като на голям мъж.
– Хайде, малкият, сега ще разнищим тая работа – каза Мелберг и остави разстроеното бебе в леглото му. – Да видим, яката си се насрал. И сигурно си гладен. С други думи, имаме криза и на двата фронта. Въпросът е кой е с приоритет – Мелберг говореше високо, за да надвика пищенето. – Така, яденето винаги е на първо място, поне при мен. Значи, отиваме да ти приготвим голяма бутилка каша.
Бертил отново вдигна Лео и го отнесе в кухнята. Беше получил ясни инструкции как да приготви кашата, а с микровълновата ставаше съвсем бързо. Пробва внимателно как е на топлина, като самият той засмука малко от бутилката.
– Пфу, каква гадост. Е, момчето ми, за по-вкусните неща ще трябва да почакаш, докато пораснеш малко.
Като видя бутилката, Лео запищя още повече и Бертил седна до кухненската маса и гушна бебето с лявата си ръка. Приближи биберона на шишето до устата му и Лео засмука лакомо. Бутилката се изпразни за нула време и Мелберг усети как малкото телце се отпуска. Но скоро момчето отново започна да се върти неспокойно, а миризмата беше така нетърпима, че дори Мелберг вече не издържаше. Проблемът беше, че смяната на пелени беше дейност, от която до този момент с голям успех бе успявал да стои настрана.
– И така, спасихме единия фронт. Остава само другият – каза той с бодър тон, който изобщо не съответстваше на чувството, с което го изпълваше предстоящата задача.
Мелберг занесе хленчещия Лео в банята. Беше помогнал на момичетата да монтират маса за повиване на стената и там имаше всичко необходимо за операция „мръсни пелени“.
Постави момчето на масата и смъкна ританките му. Опитваше се да диша през устата, но миризмата беше така всепроникваща, че и това не помагаше. Отлепи лепенките от двете страни на пелените и едва не припадна, когато мацаницата се разгърна пред него в цялата си прелест.
– Исусе Христе!
Огледа се отчаяно и видя пакет мокри кърпички. Протегна се да го вземе и щом пусна краката на бебето, Лео се възползва от възможността да зарови ходилата си в пелената.
– Не, не, не прави така – затюхка се Мелберг, издърпа цяла шепа кърпички и започна да търка.
Успя единствено да размаже акото още повече, преди да осъзнае, че първо трябва да отстрани източника на проблема. Вдигна краката на Лео, измъкна пелените изпод дупето му и с гримаса на отвращение ги изхвърли в кофата на пода.
Половин пакет мокри кърпички по-късно видя светлина в края на тунела. Беше избърсал по-голямата част от мръсотията и Лео се успокои. Мелберг избърса нежно и последното изцапано място и извади нови пелени от рафта над масата.
– Я виж ти, вече сме на прав път – каза той доволно, а Лео замаха с крака, явно доволен, че може малко да си проветри дупето. – От коя страна стои това?
Мелберг въртеше пелените в ръце и накрая реши, че малките картинки с животни сигурно са отзад, също като етикетите на дрехите. Не паснаха много добре, а лепенката се залепи накриво. Толкова трудно ли беше да произведат нещо като хората? Добре че беше работлив мъж и гледаше на проблемите като на предизвикателство.
Мелберг вдигна Лео, отнесе го със себе си в кухнята и го подпря на рамо, докато ровеше в най-долното чекмедже. Там намери каквото търсеше. Тиксо. Отиде във всекидневната, положи Лео на дивана и след като опаса пелените два пъти с тиксото, огледа доволно произведението си.