Кристиан се усмихна.
– Хората имат склонност да се фокусират твърде много върху първото си дете, когато се роди – каза Ерика.
– Да, така е – съгласи се Кристиан и усмивката му изчезна.
Изражението му беше чудновато и Ерика не можеше да го разгадае.
На горния етаж вече се чуваха виковете и на двете момчета и ядосаният глас на Сана се присъедини към тях.
– Трябва да говориш с полицията – каза Ерика. – Както се досещаш, разказах на Патрик и стоя зад това си решение. Той смята, че определено трябва да погледнеш на нещата сериозно и първата стъпка е да съобщиш в полицията. Като начало можеш просто да се срещнеш с него, неофициално, ако искаш.
Сама чу, че гласът й звучи умолително, но писмата много я бяха разстроили и подозираше, че в действителност Кристиан също се чувства така.
– Не искам да се занимавам повече с това – каза той и се изправи. – Знам, че не си искала нещата да се развият така, когато си говорила с Габи. Но трябва да уважиш решението ми да не раздухвам историята.
Крясъците на горния етаж достигнаха нови висоти и Кристиан тръгна към стълбите.
– Извини ме, трябва да помогна на Сана, преди момчетата да се избият. Не е нужно да те изпращам, нали?
Той забърза нагоре, без да каже довиждане, и на Ерика й се стори, че се опитва да избяга.
Никога ли нямаше да се приберат? Караваната му се струваше все по-малка с всеки изминал ден, въпреки че бе проучил всяко кътче на къмпинга. У дома може би отново щяха да му обърнат внимание. Тук се държаха като че ли не съществува.
Татко решаваше кръстословици, а мама беше болна. Или поне това обяснение получи, когато поиска да влезе при нея. Тя лежеше по цял ден на тясната койка в караваната. Не се бе опитала да плува с него втори път. Въпреки че си спомняше страха и нещото, което се увиваше около краката му, той ги предпочиташе пред постоянното заточение.
– Мама е болна. Върви да си играеш.
И той ги остави. Запълваше дните си сам-самичък. Другите деца в къмпинга отначало искаха да си играят с него, но той не прояви интерес. Ако не можеше да бъде с мама, не искаше да бъде с никого.
Тя не оздравяваше и той се притесняваше все повече. Понякога я чуваше да повръща. И изглеждаше толкова бледа. Ами ако беше нещо опасно? Ако и тя умреше и го оставаше сам? Също както предишната му майка.
Само като си го помислеше, и му идваше да се свие в някой ъгъл. Да се скрие, да стисне очи, толкова здраво, че мракът да не може да проникне в него. Не можеше да си позволи такива мисли. Красивата му майка не може да умре. Не и тя.
Намери си собствено местенце. Горе на хълма, с изглед към къмпинга и водата. Ако протегнеше врат, можеше да види дори покрива на тяхната каравана. Сега прекарваше дните си там и никой не го безпокоеше. Там горе часовете отлитаха неусетно.
Татко също искаше да се прибират. Чу го да го казва. Но мама не искаше. Нямало да достави това удоволствие на Вещицата, така каза, докато лежеше на койката, по-бледа и слаба от обикновено. Вещицата трябвало да знае, че те ще прекарат цяло лято тук, както винаги. Съвсем близо до нея, но без да я посетят. Не, нямаше да се прибират. Мама по-скоро би умряла.
Повече не обсъждаха въпроса. Каквото решеше мама, това ставаше. Той продължи да ходи на специалното си място всеки ден. Седеше, прегърнал колене, а мислите и фантазиите му препускаха на воля.
Само да се приберяха у дома и всичко щеше да се оправи. Да, щеше да се оправи.
8
– Не бягай твърде надалеч, Роки!
Йоте Першон викна високо, но както обикновено, кучето не го слушаше. Успя да зърне единствено опашката му, преди светлият голдън ретрийвър да свърне вляво зад една скала. Йоте ускори крачка, колкото можеше, въпреки че десният му крак го възпираше. След удара кракът не го слушаше много, но той все пак се смяташе за късметлия. Лекарите му бяха казали да не таи големи надежди, че някога ще може да се движи нормално, тъй като цялата му дясна страна беше тежко засегната. Но те не бяха взели предвид какъв инат е Йоте. Благодарение на дадената му от Бог упоритост и на физиотерапевта му, който го пришпорваше, сякаш тренираха за Олимпийските игри, той се подобряваше с всяка изминала седмица. Понякога състоянието му се влошаваше и на няколко пъти бе на път да се откаже. Но продължи да се бори, да постига напредък и да се доближава до целта.
Вече всеки ден излизаше на едночасова разходка с Роки. Често спираше и куцаше осезаемо, но все пак двамата се придвижваха напред. Излизаха независимо какво беше времето и всеки изминат метър беше победа.