Кучето отново се появи в полезрението му. Вървеше и душеше брега около плувната зона до Селвик, като от време на време поглеждаше нагоре само за да се увери, че господарят му не се е изгубил. Йоте се възползва от възможността и спря да си поеме дъх. За стотен път опипа джоба си, за да се увери, че телефонът е в него. Да, там беше. За всеки случай го извади и провери дали е включен, дали не е изключил случайно звука и дали не е пропуснал някой разговор. Все още никой не го бе търсил и той напъха нетърпеливо телефона обратно в джоба си.
Знаеше, че е нелепо да проверява на всеки пет минути. Но бяха обещали да се обадят, когато я приемат в болницата. Първият му внук. Дъщеря му Ина беше прехвърлила термина с две седмици и Йоте не разбираше как тя и зет му могат да са толкова спокойни. В интерес на истината, като че ли долови известно раздразнение в гласа на дъщеря си, когато се обади за десети път днес да провери какво става. Но имаше чувството, че е значително по-притеснен, отколкото са те самите. Напоследък дори будуваше през по-голямата част от нощта и се взираше ту в будилника, ту в мобилния телефон. Тези неща често се случват посред нощ. Ами ако е заспал дълбоко и не чуе, че звънят?
Прозя се. Нощното бдение започваше да му се отразява. Толкова много чувства го обзеха, когато Ина и Йеспер му казаха, че ще имат дете. Съобщиха му го два дни, след като припадна и го откараха в спешното в Удевала. Всъщност смятали да изчакат, преди да му кажат, тъй като бременността още била в много ранен стадии и те самите едва били научили. Но никой не вярвал, че Йоте ще оцелее. Дори не били сигурни, че ги чува, докато лежал в болничното легло, овързан с всякакви тръби и апарати.
Но той ги чу, чу всяка една дума. И това даде на упоритостта му опората, от която се нуждаеше. Нещо, за което да живее. Ще стане дядо. Единствената му дъщеря, светлината в живота му, ще си има бебе. Как би могъл да пропусне нещо такова? Знаеше, че Брит-Мари го чака и всъщност нямаше кой знае колко против да напусне този свят, за да може да я види отново. Копнееше за нея всеки ден, всяка минута, откакто с Ина останаха сами. Но сега беше нужен и обясни това на Брит-Мари. Каза й, че още не може да отиде при нея, че щерка им се нуждае от него.
Брит-Мари го разбра. Той си знаеше, че ще го разбере. После се събуди от съня, който бе толкова различен и изкусителен. Стана от леглото и всяка крачка, която правеше оттогава, беше за малкия или малката. Имаше да даде толкова много и възнамеряваше да се възползва от всяка възможна минута, за да глези внучето си. Ина и Йеспер можеха да протестират колкото си искат. Като дядо му се полагаше тази привилегия.
Телефонът в джоба му иззвъня остро и както беше потънал в мисли, Йоте подскочи намясто. С нетърпеливи пръсти извади телефона от джоба си и едва не го изпусна на земята. Погледна дисплея и раменете му се свиха от разочарование, щом видя името на близък приятел. Не посмя да вдигне. Не биваше да дава заето, ако му се обадят.
Кучето вече не се мяркаше, така че Йоте прибра телефона и закуцука в посоката, където го беше видял за последно. Нещо светло помръдна в периферното му зрение и той погледна към морето.
– Роки! – извика той с ужас в гласа.
Кучето беше тръгнало по леда. Бе навлязло поне двайсет метра навътре и гледаше надолу. Щом чу, че Йоте го вика, залая лудо и зарови с лапи. Йоте затаи дъх. Ако беше вълчи студ, нямаше да се притеснява толкова. Много пъти, най-вече като по-млади, с Брит-Мари бяха взимали сандвичи и термос с кафе и се бяха разхождали по леда до някой от близките острови. Но сега морето беше замръзнало само на места и ледът беше коварен.
– Роки – извика Йоте отново. – Ела тук!
Опита се да звучи възможно най-твърдо, но кучето не му обърна внимание.
В главата на Йоте имаше само една мисъл. Не можеше да изгуби Роки. Кучето не би оцеляло, ако ледът се спука и то се озове в ледената вода. Йоте не би го преживял. Двамата бяха приятели от десет години и толкова пъти си бе представял как бъдещото му внуче си играе с кучето, че дори не можеше да си помисли бебето да се роди, без да го има Роки.
Тръгна към морето. Стъпи с един крак върху леда и го пробва. По повърхността се появиха хиляди тънки като игли пукнатини, но ледът не се пропука изцяло. Вероятно беше достатъчно дебел да го издържи. Тръгна напред. Роки продължаваше да лае силно и да дращи с лапи.
– Ела тук.
Йоте пак го повика, но кучето остана намясто и като че ли не възнамеряваше да се помръдне.
Навътре ледът изглеждаше по-стабилен, но Йоте все пак реши да сведе риска до минимум. С мъка легна по корем, като се опитваше да не обръща внимание на студа, който проникваше през дрехите му, въпреки че добре се беше навлякъл.