Беше му трудно да се придвижва напред, докато лежи по корем. Краката му се плъзгаха, щом потърсеше опора. Съжали, че е бил толкова суетен и не е започнал да използва шипове за подметки, както прави всеки разумен пенсионер, когато навън е хлъзгаво.
Огледа се наоколо и откри два клона, които може би щяха да му свършат работа. Успя да се добере до тях и ги използва като импровизирани шипове. С тяхна помощ започна да се движи по-бързо и педя по педя приближаваше кучето. От време на време правеше нови опити да го повика, но каквото и да беше намерил Роки, явно бе твърде заинтригуван от находката си и не я изпускаше от поглед дори за секунда.
Йоте почти бе стигнал, когато чу леда да пука и да протестира под тежестта му. Имаше някаква ирония в това месеци наред да провежда рехабилитация само за да пропадне под леда и да се удави. Но засега ледът го издържаше, пък и беше толкова близо, че ако протегнеше ръка, можеше да докосне козината на Роки.
– Не бива да стоиш тук, момчето ми – каза той, опитвайки се да успокои кучето. Приплъзна се още малко напред и посегна да го хване за каишката. Не беше планирал как точно ще успее да довлече до брега и себе си, и непокорното куче. Но някак щеше да се оправи в движение.
– И какво толкова интересно има тук?
Успя да хване каишката и в същия момент телефонът в джоба му започна да звъни.
Както обикновено, в понеделник сутрин му беше трудно да свърши нещо. Патрик седеше на офис стола с крака на бюрото. Взираше се в снимката на Магнус Шелнер, сякаш за да го убеди да му каже къде се намира. Или по-скоро къде се намираха останките му.
Притесняваше се и за Кристиан. Дръпна едно чекмедже вдясно и извади малкия найлонов плик с писмото и картичката. Ако зависеше от него, би ги пратил за анализ, най-вече за да провери за отпечатъци. Но нямаше почти никакви основания, не се бе случило нищо конкретно. Дори Ерика, която, за разлика от него, беше прочела всички писма, не можеше да твърди със сигурност, че някой възнамерява да нарани Кристиан. Но интуицията й казваше друго. Както и тази на Патрик. И двамата усещаха, че в изреченията се крие нещо зловещо. Той се усмихна леко на самия себе си. Ама че избор на думи. Нещо зловещо. Не беше най-научният термин. Но му се струваше, че писмата говорят за зли намерения. Не можеше да го опише по-добре. И това чувство дълбоко го притесняваше.
Обсъди го с Ерика, когато тя се върна от посещението при Кристиан. Би предпочел да отиде да поговори с него лично, но Ерика го разубеди. Според нея Кристиан нямаше да одобри идеята, затова помоли Патрик да почака, докато медийният шум позаглъхне. Патрик се съгласи. Но докато седеше и гледаше елегантния почерк, се зачуди дали е постъпил правилно.
Телефонът звънна и той подскочи.
– Патрик Хедстрьом.
Прибра плика и затвори чекмеджето. И изведнъж замръзна намясто.
– Извинете? Какво?
Слушаше напрегнато и се разбърза, веднага щом затвори. Проведе няколко кратки разговора, преди да изхвърчи в коридора и да почука на вратата на Мелберг. Не изчака отговор, ами влезе направо. И събуди едновременно кучето и стопанина му.
– Какво по... – Мелберг се надигна сънено от отпуснатата си поза в стола и се втренчи в Патрик. – Не са ли те учили, че трябва да почукаш, преди да влезеш? – Комисарят приглади косата си. – Е? Не виждаш ли, че съм зает? Какво искаш?
– Мисля, че открихме Магнус Шелнер.
Мелберг изпъна гръб.
– Така ли? И къде е? На остров в Карибите?
– Не точно. Плава под леда. До Селвик.
– Под леда?
Ернст долови напрежението във въздуха и наостри уши.
– Обади се някакъв старец, който разхождал кучето си. Разбира се, не знаем дали тялото е на Магнус Шелнер, още не е идентифицирано. Но вероятността е голяма.
– Какво чакаме, по дяволите – каза Мелберг и скочи от стола. Грабна якето си и си мина покрай Патрик. – Може ли всички в управлението да са толкова мудни? Колко време ти трябваше да изплюеш камъчето? Към колата! Ти караш.
Мелберг се затича към гаража, а Патрик набързо прескочи до кабинета си. Облече си якето и въздъхна. Би предпочел да не взима шефа си, но знаеше, че Мелберг не би пропуснал шанса да се набута в центъра на събитията. Шефът му обичаше да е на първа линия, стига да не му се налага да върши истинска работа.
– Хайде, дай газ!
Мелберг вече седеше на мястото до шофьора. Патрик се настани зад волана и завъртя ключа.
– За първи път ли ще те дават по телевизията? – изчурулика гримьорката.
Кристиан срещна погледа й в огледалото и кимна. Устата му беше суха, ръцете влажни. Преди две седмици прие предложението да участва в сутрешния блок на ТВ4, но сега горчиво съжаляваше. Снощи, през целия път с влака до Стокхолм, се беше борил с порива да се откаже и да тръгне обратно.