Габи изпадна във възторг, когато се обадиха от четвърти канал. Бяха чули да се говори, че на литературното небе ще изгрее нова звезда, и искаха да го интервюират първи. Габи му обясни, че няма по-добра реклама от това, че само с краткото си участие ще продаде купища книги.
И той се остави да бъде съблазнен. Взе си свободен ден от библиотеката, а Габи резервира хотела в Стокхолм и билетите за влака. Първоначално изпитваше известна възбуда от това да се появи по телевизията с книгата си. С „Русалката“. Щеше да седи в студиото на национален канал в ролята на „писател“ и да говори за дебютния си роман. Но афишите през уикенда развалиха всичко. Как можа да се излъже така? Толкова години живя усамотено, че накрая си въобрази, че може отново да се покаже навън. Дори след като започна да получава писмата, продължи да живее с илюзията, че всичко е приключило, че е в безопасност.
Заглавията във вестниците го изтръгнаха от тази заблуда. Някой щеше да види, да си спомни. Всичко щеше да излезе наяве. Потръпна, както си седеше на стола, и гримьорката го погледна.
– Да не ти е студено в тази жега? Разболяваш ли се?
Той кимна и се усмихна. Така беше най-лесно, не се налагаше да обяснява.
Слоят грим беше дебел и изглеждаше неестествено. Намазаха дори ръцете и ушите му с някакъв фондьотен. Без грим, естественият цвят на кожата явно изглежда блед и зеленикав по телевизията. Чувстваше се така, сякаш носи маска. Можеше да се скрие зад нея.
– Ето така, готов си. Асистент-режисьорката ей сега ще дойде да те вземе.
Гримьорката огледа доволно свършената работа. Кристиан погледна отражението си. Маската се взираше в него от огледалото.
Няколко минути по-късно го отведоха в стаята за почивка. Там имаше впечатляващ бюфет със закуски, но той се задоволи с малко портокалов сок. Адреналинът бушуваше из тялото му и ръката му леко трепереше, когато вдигна чашата.
– Време е, ела с мен.
Асистент-режисьорката му махна и Кристиан остави недопитата си чаша на масата. С треперещи колене тръгна след нея и се озова в студиото, което беше на долния етаж.
– Можеш да седнеш тук – прошепна му тя и му показа мястото му.
Веднага щом седна усети ръка на рамото си и се стресна.
– Извинявай, само ще ти сложа микрофона – каза един мъж със слушалки и Кристиан кимна.
Сега устата му беше още по-суха, ако това изобщо беше възможно, и той изгълта чашата вода, която стоеше пред него.
– Здравей, Кристиан, радвам се да се запознаем. Прочетох книгата ти и трябва да кажа, че я намирам за фантастична.
Кристин Касперсен му подаде ръка и след кратко колебание той се здрависа. Дланите му бяха толкова потни, че за нея чувството сигурно бе като да се ръкува с мокра гъба. Мъжественият водещ също се появи и седна. Поздрави го и се представи като Андерш Крафт.
На масата имаше екземпляр от книгата. Зад тях метеорологът говореше за времето, така че трябваше да шепнат.
– Не си нервен, нали? – попита Кристин и се усмихна. – Няма от какво да се притесняваш, просто се съсредоточи и всичко ще мине добре.
Кристиан пак кимна мълчаливо. Бяха напълнили чашата му и той отново я обърна на един дъх.
– След двайсет секунди сме ние – каза Андерш Крафт и му намигна.
Спокойствието, което излъчваше двойката водещи пред него, го успокои малко и той се опита да не мисли за камерите, които ги обграждаха и които щяха да излъчат лицата им на живо в домовете на голяма част от шведския народ.
Кристин заговори, гледайки в някаква точка зад него, и той разбра, че са в ефир. Сърцето му биеше бързо, ушите му пищяха и трябваше да се напрегне, за да чуе какво казва тя. След кратко представяне дойде първият въпрос.
– Кристиан, критиците възхваляват дебютния ти роман, „Русалката“. Мнението на читателите също е необичайно високо за книга от напълно непознат автор. Какво е чувството?
Гласът му потрепери леко, щом заговори, но Кристин го гледаше неотлъчно и успокоително и той се съсредоточи върху нея, вместо върху камерата, която виждаше с периферното си зрение. След няколко несигурни изречения гласът му зазвуча по-уверено.
– Страхотно е, разбира се. Винаги съм искал да бъда писател, но това, мечтата ми най-накрая да се сбъдне и да бъда посрещнат по такъв начин, надминава и най-лудите ми фантазии.
– Издателството влага много средства в теб. Виждаме снимката ти на големи плакати по витрините на книжарниците, слуховете говорят за първо издание с тираж петнайсет хиляди броя, а в културните рубрики се надпреварват да те сравняват с редица големи имена в литературата. Това не те ли изненадва донякъде?