Андерш Крафт го гледаше приятелски. Кристиан вече се чувстваше по-сигурен, сърцето му беше възвърнало нормалния си ритъм.
– Това, че издателството ми има доверие и поема риска да инвестира в мен, естествено, означава много. Но е малко странно да ме сравняват с други автори. Всеки си има свой уникален начин на писане.
Вече беше в свой води. Отпусна се напълно и след още няколко въпроса имаше чувството, че може да седи в студиото и да говори до безкрай.
Кристин Касперсен взе нещо от масата и го вдигна към камерата. Дланите му отново се изпотиха. Беше съботният брой на ГТ с неговото име на първа страница, изписано с дебели букви. Думите ЗАПЛАХА ЗА ЖИВОТА крещяха насреща му. В чашата нямаше повече вода и той преглътна няколко пъти, опитвайки се да навлажни устата си.
– В Швеция става все по-обичаен феномен знаменитостите да бъдат обект на заплахи. Но при теб това е започнало още преди да станеш известен на широката публика. Откъде мислиш, че идват заплахите?
Първоначално се чу само грачене, но после той успя да каже:
– Цялата история е извадена от контекст и се раздухва твърде много. Винаги има завистливи хора, или такива с психични проблеми... това е, май нямам какво повече да добавя по въпроса.
Цялото му тяло беше напрегнато и той избърса ръце в крачолите си под масата.
– В такъв случай нека ти благодарим, че дойде да поговорим за аплодирания от критиците роман „Русалката“.
Андерш Крафт вдигна книгата към камерата и се усмихна. Облекчение заля Кристиан, щом осъзна, че интервюто е приключило.
– Доста добре мина – каза Кристин Касперсен и събра листата пред себе си.
– Да, наистина – потвърди Андерш Крафт и се изправи. – Извини ме, сега ще теглим днешната томбола и трябва да съм там.
Мъжът със слушалките освободи Кристиан от кабела на микрофона. Той стана, благодари на Кристин и последва асистентката вън от студиото. Ръцете му още трепереха. Двамата тръгнаха нагоре по стълбите, минаха през стаята за почивка и излязоха на студа. Чувстваше се замаян и не беше съвсем сигурен, че е в състояние да се срещне с Габи в издателството, както се бяха разбрали.
Гледаше през прозореца, докато таксито го караше към центъра. Знаеше, че вече напълно е изгубил контрол над ситуацията.
– Добре, какво ще правим?
Патрик гледаше към леда. Както обикновено, Турбьорн Рюд не изглеждаше ни най-малко притеснен. Той винаги запазваше спокойствие, колкото и трудна да изглеждаше задачата. Покрай работата си в лабораторията по криминалистика в Удевала беше свикнал да разрешава най-различни проблеми.
– Ще пробием дупка в леда и ще го издърпаме с въже.
– Ледът ще ви издържи ли?
– Стига екипът да разполага с нужното оборудване, няма опасност. Както го виждам аз, най-големият риск е, като пробием дупката, тялото да се освободи и течението да го завлече под леда.
– Как ще избегнете това? – попита Патрик.
– Първо трябва да пробием малка дупка и да захванем тялото.
– Правили ли сте нещо такова преди?
Патрик още не се чувстваше напълно спокоен.
– Мм… не… – провлачи Турбьорн, явно размишляваше. – Не, не сме имали човек, замръзнал под леда, иначе щях да се сетя. Такова нещо не се забравя.
– Така е – съгласи се Патрик и отново извърна поглед към мястото, където би трябвало да лежи тялото. – Ами правете, каквото решите, аз ще отида да говоря със свидетеля.
Патрик беше забелязал, че Мелберг говори разгорещено с мъжа, направил откритието. Поначало не е добра идея да оставиш Бертил насаме с някого твърде дълго – не само със свидетели, ами с хора изобщо.
– Здравей. Патрик Хедстрьом – каза той, щом се приближи до Мелберг и другия мъж.
– Йоте Першон – отвърна мъжът и стисна протегнатата ръка на Патрик, като в същото време опитваше да удържи един развълнуван голдън ретрийвър.
– На Роки още му се иска да изтича при тялото, едва успях да го докарам до брега – каза Йоте и дръпна леко каишката, за да покаже кой командва.
– Кучето ли го намери?
Йоте кимна.
– Да, излезе на леда и отказа да се върне. Само стоеше и лаеше. Изплаших се, че ще пропадне във водата, така че тръгнах след него. И тогава видях... – Той пребледня, вероятно спомняйки си образа на мъртвешкото лице под замръзналата повърхност. Но после разтърси тяло и бузите му отново придобиха малко цвят. – Трябва ли да остана тук още дълго? Дъщеря ми е на път към родилното. Първото ми внуче.