Патрик се усмихна.
– Разбирам, че искаш да тръгваш. Почакай само още малко и те пускаме, така че да не пропуснеш нищо.
Йоте трябваше да се задоволи с това и Патрик продължи да му задава въпроси. Но много скоро стана ясно, че мъжът няма с какво повече да помогне.
Чисто и просто беше извадил лошия късмет да се намира на неподходящото място в неподходящия момент, или може би на правилното място в правилния момент, в зависимост от гледната точка. След като взе телефон за контакт, Патрик освободи бъдещия дядо, който се забърза към паркинга, леко накуцвайки.
Патрик се върна на брега, близо до мястото, където един мъж методично спускаше някаква кука през малка дупка в леда, за да я закачи за трупа. За всеки случай лежеше по корем, вързан през кръста с въже. Въжето се точеше чак до брега, също както и кордата с куката. Турбьорн не подлагаше екипа си на никакви рискове.
– Както казах, веднага щом го закачим, ще пробием по-голяма дупка и ще го издърпаме.
Патрик наблюдаваше работата на мъжа толкова съсредоточено, че се сепна, когато чу гласа на Турбьорн вляво зад себе си.
– Направо на брега ли ще го издърпате?
– Не, не искаме да рискуваме да съсипем евентуалните следи по дрехите. Ще опитаме да го приберем в чувал още на леда, после можем да го местим.
– Наистина ли са останали следи, след като е лежал толкова дълго под водата? – попита Патрик скептично.
– Не, повечето сигурно са били унищожени. Но човек никога не знае. Може да има нещо в джобовете или гънките на дрехите и е най-добре да не рискуваме.
– Да, за това си прав.
Патрик не смяташе, че има особена вероятност да намерят нещо. Беше виждал да вадят удавници. Ако тялото престои малко по-дълго във водата, не остават много следи.
Засенчи очи с ръка. Слънцето се беше изкачило малко по небето и отблясъците по леда насълзиха очите му. Замижа и разбра, че куката е стабилно закрепена за тялото, защото мъжът вече изрязваше голяма дупка в леда. Бавно-бавно измъкнаха трупа от водата. От мястото си Патрик не можеше да различи никакви подробности и беше благодарен за това.
Още един мъж се плъзна предпазливо по леда и когато цялото тяло излезе от водата, два чифта ръце го положиха внимателно в черен чувал, който старателно затвориха. Кимнаха на екипа на брега и кордата се опъна. Малко по малко довлачиха чувала на твърда земя. Патрик инстинктивно отстъпи назад, когато се приближиха, но после се прокле, задето е такъв пъзльо. Помоли техниците да отворят чувала и се принуди да погледне мъжа, който бе лежал във водата. Подозренията му се потвърдиха. Беше почти сигурен, че са открили Магнус Шелнер.
Патрик почувства някаква празнота, когато видя да пломбират чувала, да го вдигат и да го отнасят към ливадата над плажа, която служеше за паркинг. Десет минути по-късно тялото беше на път към Съдебна медицина в Гьотеборг за аутопсия. От една страна, това означаваше, че ще получат отговори и следи, по които да тръгнат. Щяха да приключат случая. От друга страна, веднага щом се потвърдеше самоличността на трупа, Патрик трябваше да съобщи на семейството. А това не беше момент, който се очаква с нетърпение.
Най-накрая почивката приключи. Татко подреди целия им багаж и го напъха в колата и в караваната. Както обикновено, мама лежеше. Беше станала още по-слаба, още по-бледа. Каза, че вече иска единствено да се прибере.
Накрая татко му разказа защо мама се чувства толкова зле. Всъщност не беше болна. Имаше бебе в корема. Малко братче или сестриче. Той не разбираше защо човек би се чувствал лошо заради това. Но така ставало, каза татко.
Първоначално се зарадва. Щеше да има с кого да си играе. После ги чу да разговарят, мама и татко, и тогава разбра. Вече знаеше защо не е красивото момче на мама, защо тя не го гали по косата и не го гледа с онзи поглед. Знаеше кой му я е отнел.
Предния ден се прибра до караваната като индианец. Беше забол птиче перо в косата си и се промъкна безшумно, като стъпваше на пръсти с мокасините си. Индианското му име беше Гневния облак, а мама и татко бяха бледоликите. Виждаше ги да се движат зад щорите на караваната. Мама не лежеше. Беше станала и говореше, а Гневния облак се зарадва, защото тя може би се чувстваше по-добре, бебето сигурно вече не я разболяваше. И звучеше щастлива. Уморена, но щастлива. Гневния облак пристъпи по-напред, искаше да чуе по-добре радостния глас на бледоликата. Стъпка по стъпка, той се прокрадна до отворения прозорец, застана под него и се заслуша, долепил гръб до стената и затворил очи.