Но бързо ги отвори, когато мама заговори за него. И тогава целият мрак се изсипа върху него с пълна сила. Отново се върна при нея, усети ужасния мирис с ноздрите си, чу тишината, която отекваше в главата му.
Гласът на мама проби тишината и мрака. Макар да беше толкова малък, разбра много добре думите й. Тя съжаляваше, че му е станала майка. Сега щяха да си имат истинско дете и ако тя знаела, че ще стане така, никога нямало да го вземе. А татко, със сивия си и изморен глас каза: „Да, но момчето е тук, така че трябва да гледаме позитивно на ситуацията“.
Гневния облак не помръдваше. В този миг се зароди омразата. Самият той не можа да намери дума за чувството. Но знаеше, че усещането е хубаво и същевременно с това страшно мъчително.
Така че, когато татко прибра в колата газовия котлон, дрехите, консервите и всичко останало, той прибра омразата си. Тя изпълни цялата задна седалка, където беше седнал. Но той не мразеше мама. Как би могъл? Та нали я обичаше.
Вместо това намрази човека, който му я отнемаше.
9
Ерика отиде до библиотеката във Фелбака. Знаеше, че Кристиан си е взел свободен ден. Беше се справил добре в сутрешния блок, или поне през по-голямата част. Към края, когато започнаха да го разпитват за заплахите, си пролича колко е нервен. Беше толкова мъчително да го гледа как се изпотява и почервенява, че Ерика изключи телевизора, преди интервюто да приключи.
А сега обикаляше между рафтовете и се преструваше, че търси някоя книга. В действителност се чудеше как да постигне истинската си цел: да говори с Мей, колежката на Кристиан. Защото колкото повече мислеше за писмата, толкова повече се убеждаваше, че Кристиан не е заплашван от някой непознат. Не, писмата изглеждаха лични и отговорът би трябвало да се крие в обкръжението на Кристиан или в миналото му.
Проблемът беше, че той винаги бе крайно потаен. Сутринта й хрумна да запише на хартия всичко, което Кристиан й бе казвал за себе си. Но остана с химикалка в ръка и празен лист пред себе си. Осъзна, че не знае нищо. Въпреки че двамата бяха прекарали толкова време заедно, работейки над ръкописа, и въпреки че поне според нея се бяха сближили и сприятелили, той така и не й бе разказал нищо. Нито откъде идва, нито как се казват родителите му или с какво се занимават. Нито къде е учил, дали е спортувал като по-млад, нито какви са били приятелите му и поддържа ли още контакт с тях. Не знаеше нищо за него.
Това я притесни. Човек винаги разкрива дребни неща за себе си по време на разговор, издава малки подробности от миналото си, за да се разбере как е стигнал до настоящия момент. Кристиан старателно държеше езика си зад зъбите и това още повече убеди Ерика, че отговорът се крие в миналото му. Въпросът беше дали е успял да удържи гарда си вдигнат пред всички. Може би колежката, която работеше с него ежедневно, е уловила нещо.
Ерика надзърна към Мей, която тракаше по клавиатурата. Поне бяха сами в библиотеката, така че можеха да говорят необезпокоявани. Помисли малко и се сети как да подходи. Не можеше да отиде при Мей и директно да я заразпитва за Кристиан. Трябваше да действа постепенно.
Хвана се за кръста, въздъхна и се стовари тежко върху един от столовете пред гишето, където седеше Мей.
– Сигурно тежи. Чух, че са близнаци – каза Мей и я погледна майчински.
– Да, две са.
Ерика погали корема си и опита да си придаде вид, сякаш наистина се нуждае от кратка почивка. Което всъщност не изискваше особена симулация от нейна страна. Щом седна, усети как гръбнакът й се отпуска с благодарност.
– Почини си колкото трябва.
– Да, така ще направя – каза Ерика и се усмихна. – Гледа ли Кристиан по телевизията сутринта? – добави тя след малко.
– Изпуснах го, за съжаление, нали бях тук. Но настроих дивидито да го запише. Надявам се. Така и не им свикнах на тези машини. Той добре ли се справи?
– Възхитително. Много успешна излезе книгата.
– Да, гордеем се с него – каза Мей и грейна. – Не знаех, че изобщо пише, преди да чуя, че ще го издават. Но каква книга само! И какви рецензии!
– Да, фантастично е. – Ерика замълча за миг. – Всичките му познати тук сигурно много му се радват. А и старите му колеги също. Той всъщност къде точно работеше, преди да дойде във Фелбака?
Опита се да прозвучи като че знае отговора, но не може да си спомни.
– Хм...
За разлика от Ерика, Мей, изглежда, наистина се зарови в спомените си.
– Знаеш ли, като се замисля, никога не ми е казвал. Колко странно. Но Кристиан вече работеше тук, когато постъпих, та не е ставало дума с какво се е занимавал по-рано.