– Значи, не знаеш и откъде идва, къде е живял, преди да се премести във Фелбака? – Ерика усети, че говори прекалено заинтригувано, и се насили да възприеме по-неутрален тон. – Замислих се за това, когато гледах интервюто днес. Винаги съм смятала, че говори на смоландски21, но сега ми се стори, че долових следи от друг диалект, който не можах да разпозная.
21 Смоланд е историческа провинция в Южна Швеция. – Б. пр.
Лъжата не бе особено добра, но трябваше да свърши работа. Мей, изглежда, я прие.
– Не, не е от Смоланд, в това съм сигурна. Но иначе нямам представа. Естествено, с Кристиан разговаряме на работа и той винаги се държи приятно и дружелюбно. – Мей като че ли обмисляше как точно да се изрази. – Но въпреки това се създава усещането за някаква граница. Може да се сближим донякъде, но не повече. Сигурно е глупаво от моя страна, но никога не го питам за лични неща, защото по някакъв начин долавям сигнали, че такива въпроси няма да бъдат приети радушно.
– Разбирам какво имаш предвид – каза Ерика. – И той никога не е споменавал нещо лично, ей така, между другото?
Мей отново се замисли.
– Не, не мога... А, чакай...
– Да?
Ерика се прокле за нетърпението си.
– Беше нещо съвсем дребно. Но имах чувството... Веднъж говорехме за Тролхетан, бях ходила при сестра си, която живее там. Той сякаш познаваше града. После като че се усети и заговори за нещо друго. Спомням си, че ми направи впечатление как рязко смени темата.
– Като го слушаше, стори ли ти се, че е живял там?
– Да, така мисля. Макар че, както казах, не мога да твърдя нищо със сигурност.
Не беше много. Но поне имаше откъде да се започне. Тролхетан.
– Кристиан, влизай!
Габи го посрещна на вратата и той пристъпи предпазливо в белотата на офиса, където се помещаваше издателството. Колкото цветна и екстравагантна беше шефката, толкова изчистена и светла беше кантората. Може би тъкмо такава беше идеята, защото за Габи помещението представляваше идеален фон, на който тя да блесне още повече.
– Кафе?
Тя посочи закачалка за шапки вляво от вратата и той окачи якето си.
– Да, не бих отказал, благодаря.
Кристиан тръгна след нея, щом тя затрака с високите си токове по дългия коридор. Кухнята беше също толкова бяла, колкото и останалата част от офиса, но чашите, които Габи извади, бяха яркорозови и, изглежда, други нямаше.
– Лате? Капучино? Еспресо?
Тя посочи грамадна кафе машина, възкачила се на мивката като на трон. Той се замисли над избора си за секунда.
– Лате, благодаря.
– Ей сега.
Габи взе чашата му и започна да натиска копчетата. Щом машината си свърши работата с пуфтене, издателката му махна да я последва.
– Да идем в кабинета ми. Тук е твърде пренаселено.
Тя кимна сдържано на млада жена на около трийсет, която влезе в кухнята. Съдейки по изплашения й поглед, Габи явно държеше служителите си изкъсо.
– Сядай.
Офисът й се намираше в съседство с кухнята. Изглеждаше добре, но безлично. Нямаше снимки на роднини, нито лични дребни вещи. Нищо, което да сочи коя всъщност е Габи. Кристиан подозираше, че точно това е целила.
– Много беше добър сутринта!
Шефката се настани зад бюрото си и грейна насреща му.
Той кимна. Знаеше, че е видяла колко е изнервен. Зачуди се дали изобщо изпитва някакви угризения на съвестта, задето го бе хвърлила на медиите.
– Имаш такова присъствие.
Зъбите й блеснаха, щом му се усмихна. Бяха твърде светли, вероятно избелени. Той стисна розовата чаша с потни длани.
– Ще опитаме да те уредим в още няколко предавания – продължаваше да бъбри Габи. – Карин от 21,30, Малу по четвърти канал, може би някоя телевизионна игра... Мисля, че...
– Повече няма да се появявам по телевизията.
Габи го зяпна.
– Прощавай, сигурно ми се е причуло. Стори ми се, че каза, че няма да участваш в телевизионни предавания?
– Правилно си чула. Видя какво стана сутринта. Няма пак да се подложа на това.
– Телевизията продава. – Ноздрите на Габи потрепериха. – Дори само краткото интервю в сутрешния блок днес ще засили продажбите многократно.
Тя затрака раздразнено по бюрото с дългите си нокти.
– Сигурно, но това няма значение. Не възнамерявам да участвам.
Говореше сериозно. Нито искаше, нито можеше да застане пак пред камерите. Дори сутрешното появяване беше прекалено, бе достатъчно, за да провокира реакция. Но може би все още можеше да избегне съдбата си, ако сложеше край. Незабавно.
– Ние тук си сътрудничим. Не мога да продам книгата ти, да я предоставя на вниманието на читателите, ако ти не дадеш своя принос. А това означава и да вземаш участие в рекламната кампания.