Гласът й беше леден. Кристиан чуваше бръмчене в главата си. Взираше се в розовите нокти на Габи на фона на светлото бюро и се опитваше да спре шума, който се засилваше все повече. Зачеса силно лявата си длан. Усещаше дразнене под кожата. Като невидима екзема, която само се влошаваше, щом я докосне.
– Не възнамерявам да участвам – повтори той.
Нямаше сила да срещне погледа й. Лекото притеснение отпреди интервюто преминаваше в паника. Тя не можеше да го принуди. Или пък можеше? Какво точно пишеше в договора, който подписа и дори не прочете в радостта си, че са го одобрили?
Гласът на Габи прониза бръмченето.
– Очакваме да ни сътрудничиш, Кристиан. Аз го очаквам.
Раздразнението й подхрани сърбежа под кожата му. Той зачеса дланта си още по-яростно, докато усети жилеща болка. Щом погледна ръката си, видя кървавите ивици, които ноктите му бяха оставили по кожата. Вдигна очи към Габи.
– Трябва да се прибирам.
Тя го изгледа със сбърчени вежди.
– Ти как си всъщност? – Бръчките станаха по-дълбоки, щом Габи видя кръвта по дланта му. – Кристиан...
Тя, изглежда, не знаеше как да продължи. Кристиан вече не издържаше. Мислите му бръмчаха все по-силно, казваха му неща, които не искаше да слуша. Всички въпросителни, всички връзки, всичко се смесваше. Накрая дразненето под кожата се превърна в единственото, което беше в състояние да възприеме.
Кристиан стана от стола и изтича навън.
Патрик се взираше в телефона. Щеше да отнеме доста време, докато получи пълен доклад за тялото, което намериха под леда, но той разчиташе поне потвърждението, че това наистина е Магнус Шелнер, да пристигне скоро. Слуховете сигурно вече бяха плъзнали из Фелбака и той не искаше да стигнат до Сия преждевременно.
Но засега телефонът мълчеше.
– Нищо?
Аника се подаде иззад вратата и го погледна въпросително. Патрик поклати глава.
– Не, но Педерсен би трябвало да звънне всеки момент.
– Да се надяваме – каза Аника и в мига, в който се обърна, за да тръгне към рецепцията, дойде позвъняването.
Патрик се хвърли към слушалката.
– Хедстрьом. – Заслуша се и направи знак на Аника. Обаждаше се Турд Педерсен от Съдебна медицина. – Да... Окей... Разбирам... Благодаря. – Затвори и си отдъхна. – Педерсен потвърди, че тялото е на Магнус Шелнер. Не може да установи причината за смъртта преди аутопсията, но е напълно сигурен, че Шелнер е бил подложен на физическо насилие. Има тежки порезни рани.
– Бедната Сия.
Патрик кимна. Сърцето му се свиваше при мисълта за това, което му предстои. И все пак искаше да отиде и да й съобщи лично. Дължеше й го – толкова пъти бе идвала в управлението, малко по-тъжна и малко по-измъчена с всяко следващо посещение, но винаги таейки в себе си нещо, напомнящо на надежда. Сега тази надежда вече я нямаше и единственото, което Патрик можеше да й предложи, бе увереност, че съпругът й е мъртъв.
– Най-добре да отида и да говоря с нея незабавно – каза той и се изправи. – Преди да е разбрала от някой друг.
– Сам ли ще отидеш?
– Не, ще взема Паула с мен.
Той отиде до офиса на колежката си и почука на отворената врата.
– Той ли е?
Както обикновено, Паула мина направо на въпроса.
– Да. Отивам да говоря със съпругата му. Ще дойдеш ли?
Тя, изглежда, се поколеба, но не беше човек, който се измъква от отговорностите си.
– Да, разбира се – отвърна, облече си якето и тръгна след Патрик, който вече се беше отправил към входната врата.
На рецепцията ги спря Мелберг.
– Разбра ли нещо? – попита той развълнувано.
– Да, Педерсен потвърди, че тялото е на Магнус Шелнер.
Патрик се обърна, за да продължи към полицейската кола, паркирана пред управлението. Но Мелберг не беше приключил.
– И к’во, удавил ли се е? Знаех си, че се е самоубил. Сигурно проблеми с нежния пол, или пък е играел покер по интернет. Знаех си.
– Изглежда, не става дума за самоубийство.
Патрик подбираше думите си внимателно. От горчив опит знаеше, че Мелберг възприема информацията, както му скимне, и лесно можеше да се стигне до катастрофа.
– Мамка му! Значи, убийство?
– Още не знаем нищо. – В гласа на Патрик имаше предупредителна нотка. – Единственото, което Педерсен можа да ми каже, е, че Магнус Шелнер е имал сериозни порезни рани.
– Мамка му – повтори Мелберг. – Разбира се, това означава, че разследването ще придобие съвсем нов формат. Трябва да ускорим темпото и да разгледаме под микроскоп всичко, което е свършено или не е свършено. До този момент не участвах активно, но сега, естествено, трябва да впрегнем целия ресурс, с който разполага управлението.