Йоста мушна дискретно една сладка под масата и Ернст забарабани радостно с опашка по крака на Патрик.
– Не, нищо – каза той и отпи глътка кафе.
– Видях, че тя пак беше тук.
– Да, тъкмо бях при Паула и си говорехме за това. Като някакъв маниакален ритуал е. Но в това няма нищо чудно. Как да се справиш с факта, че мъжът ти просто е изчезнал?
– Може да разпитаме още няколко души – каза Йоста и пъхна нова сладка под масата.
– И кои? – Патрик сам чу колко раздразнено звучи гласът му. – Говорихме със семейството, с приятелите му, чукахме по вратите из целия район около жилището му, разлепихме съобщения и помолихме за информация чрез местната преса. Какво повече да направим?
– Не е типично за теб да се предаваш.
– Не, но ако имаш някое предложение, моля, сподели го. – Патрик веднага съжали за грубия си тон, макар и да не изглеждаше Йоста да се е засегнал. – Звучи ужасно да се надяваме, че трупът му ще се появи някъде – добави той с по-приятелски тон, – но съм убеден, че едва тогава ще разберем какво се е случило. Обзалагам се, че не е изчезнал по своя воля, и ако разполагаме с тяло, поне ще има откъде да започнем.
– Да, имаш право. Гадно е да си представиш, че ще го открият в някоя гора или вълните ще го изхвърлят на брега. Но и аз имам същото чувство като теб. А и сигурно е ужасно...
– Имаш предвид неизвестността? – попита Патрик и премести леко краката си, които бяха започнали да се изпотяват от топлия кучешки гръб, облегнал се на тях.
– Да. Представи си да нямаш представа какво се е случило с човека, когото обичаш. Като родителите, на които им изчезва дете. Има един американски уебсайт с липсващи деца. Страница след страница със снимки и описания. Казвам само... по дяволите.
– Никога не бих могъл да го преживея – каза Патрик.
Представи си природното бедствие, което имаше за дъщеря. Мисълта да му бъде отнета, беше непоносима.
– За какво говорите? Настроението тук е като на погребение.
Веселият глас на Аника наруши настъпилото мълчание. Тя седна до тях на масата, а най-младият член на управлението, Мартин Мулин, примамен от гласовете в кухнята и мириса на кафе, веднага я последва. Той беше в бащинство и работеше на половин ден, така че се възползваше от всички възможности да общува с колегите и за разнообразие да участва в разговори за възрастни.
– Говорехме за Магнус Шелнер – каза Патрик с тон, който подсказваше, че с тази тема вече е приключено.
След което попита:
– Как върви с малката?
– О, вчера ни пратиха нови снимки – каза Аника и извади няколко фотографии, които носеше със себе си в джоба на жилетката си. – Вижте колко е пораснала.
Тя остави снимките на масата и Патрик и Йоста ги заразглеждаха, редувайки се. Мартин ги беше разгледал още когато пристигна сутринта.
– Леле, че е хубава – каза Патрик.
Аника кимна в знак на съгласие.
– Вече е на десет месеца.
– Кога ще можете да си я вземете? – попита Йоста с искрен интерес.
Той добре знаеше, че е допринесъл Аника и Ленарт да заговорят сериозно за осиновяване, така че до известна степен считаше момиченцето и за свое.
– Получаваме малко противоречива информация – каза Аника, после събра снимките и внимателно ги прибра в джоба си. – Но мисля, че след около два месеца.
– Предполагам, че чакането ви се струва дълго.
Патрик се изправи и пъхна чашата си в миялнята.
– Такова е. Но все пак... Напредваме. И нея я има.
– Да, има я – каза Йоста. Той инстинктивно сложи ръка върху тази на Аника, но я дръпна обратно малко припряно и се изправи. – Време е за работа. Не може само да седим тук и да си дрънкаме.
Тримата му колеги го изгледаха развеселени, докато той излизаше тромаво от кухнята.
– Кристиан! – шефката на издателството тръгна към него и го дари с прегръдка, натежала от парфюм.
Кристиан затаи дъх, за да не вдишва лепкавата миризма.
Габи фон Русен не се славеше с дискретна външност. При нея всичко беше прекалено: твърде много коса, твърде много грим, твърде много парфюм, а в добавка и вкус за дрехи, който, ако човек реши да бъде учтив, можеше да бъде описан като изумителен. Тази вечер, в чест на събитието, Габи носеше яркорозови одежди с огромна зелена роза от плат на ревера и, както обикновено, височината на токчетата й беше животозастрашаваща. Но въпреки на моменти леко нелепия й вид, нямаше човек, който да не взема на сериозно шефката на най-новото, но вече нашумяло издателство в Швеция. Тя имаше над трийсет години опит в бранша и интелект, остър почти колкото езика й. Който веднъж я подценеше като опонент, никога не повтаряше грешката си.