– Знам точно какво ти е – каза Ерика. – Първата ми публична изява беше на премиера за дебютанти в Стокхолм и след края й се наложи на практика да ме изстържат от пода. Не си спомнях абсолютно нищо от това, което съм казала от сцената.
– Имам чувството, че и за мен ще трябва стъргалка – каза Кристиан и разтри врата си с ръка.
За секунда си помисли за писмата и паниката го обзе с пълна сила. Олюля се и не се строполи на земята единствено благодарение на Ерика, която го подкрепи.
– Опала – каза тя. – Май си пийнал няколко за отскок, струва ми се. Не бива да пиеш повече, преди да излезеш да говориш.
Тя измъкна внимателно чашата с червено вино от ръката му и я остави на най-близката маса.
– Обещавам, че ще мине добре. Ще започне Габи, като представи теб и книгата, после аз ще ти задам няколкото въпроса, които вече сме репетирали. Разчитай на мен. Единственият проблем ще бъде да ме извлачат горе на сцената.
Тя се засмя и Кристиан се присъедини към смеха й. Гласът му беше леко писклив и смехът не съвсем искрен, но свърши работа. Поотпусна се и усети как отново може да диша спокойно. Изтласка мисълта за писмата. Нямаше да позволи това да го разстрои тъкмо тази вечер. Беше дал право на Русалката да се изрази чрез книгата му и с това бе приключил с нея.
– Здрасти, скъпи.
Сана се присъедини към тях и очите й заблестяха, когато огледа трапезарията. Той знаеше, че това е голям миг за нея. Може би дори по-голям, отколкото за него.
– Колко си хубава – каза той и тя прие с радост комплимента.
И наистина беше хубава. Той знаеше, че е извадил късмет, като я е срещнал. Сана понасяше много заради него, повече, отколкото биха издържали повечето жени. Не беше виновна, че не може да запълни празнината в душата му. Вероятно никой не можеше. Кристиан я прегърна и я целуна по косата.
– Колко сте сладки! – Габи се приближи към тях с широка крачка и тракащи токчета. – Има цветя за теб, Кристиан.
Той зяпна букета, който тя държеше в скута си. Беше красив, но семпъл. Само бели лилии.
Ръката му трепереше неконтролируемо, когато се протегна към белия плик, прикрепен към цветята. Едва успя да го отвори, бегло долавяйки учудените погледи на жените до себе си.
Картичката също беше непретенциозна. Бяла, от дебела хартия, надписана с черно мастило и елегантен почерк, същият като на плика. Взря се в изписаните редове. И после пред очите му причерня.
Тя бе най-красивото нещо, което някога бе виждал. Ухаеше хубаво, а дългата й коса бе прибрана отзад с бяла панделка. Блестеше толкова ярко, че почти му се налагаше да замижи. Пристъпи колебливо към нея, без да знае дали му се полага да бъде част от цялата тази красота. Тя протегна ръце към него в утвърдителен жест и той се хвърли в обятията й. Далеч от мрака, далеч от злото. Обгърнат от белота, от светлина, от мирис на цветя и мека като коприна коса.
– Сега ти ли си майка ми? – попита той накрая и неохотно направи крачка назад. Тя кимна. – Сигурна ли си?
Той очакваше някой да влезе и с рязък коментар да разбие всичко, да му каже, че е сънувал. И че толкова прекрасен човек не би могъл да е майка на някого като него.
Но не се чу никакъв глас. Вместо това тя отново кимна и той не можа да се сдържи. Хвърли се пак в прегръдката й и не искаше никога, никога да се откъсва от нея. Някъде в главата му имаше и други образи, други миризми и звуци, които искаха да изплуват, но потъваха в уханието на цветя и шумоленето на дрехата й. Успя да ги отблъсне. Принуди ги да изчезнат и да бъдат заменени от новото, великолепното. Невероятното.
Погледна нагоре към новата си майка и от щастие сърцето му заби двойно по-бързо. Щом тя хвана ръката му и го поведе навън, той охотно я последва.
3
– Чух, че снощи е имало малка драма. Какво си е мислел Кристиан? Да се напие на такова събитие!
Кенет Бенгтсон пристигна късно в офиса след натоварена сутрин у дома. Остави якето си на дивана, но след неодобрителния поглед на Ерик го вдигна и го окачи на кукичката в антрето.
– Да, безспорно позорен завършек на вечерта – отговори Ерик. – От друга страна, добре стана, че си тръгнахме по-рано, защото Луис явно бе в настроение бързо да се отреже.
– Толкова ли е зле? – каза Кенет и изгледа Ерик, който рядко споделяше с него нещо толкова лично.
Открай време беше така. Както когато си играеха като деца, така и сега като възрастни. Ерик се отнасяше с Кенет така, сякаш чисто и просто го търпи, като че му прави услуга, като благоволява да общува с него. Ако Кенет нямаше какво да предложи на Ерик, приятелството им всъщност отдавна щеше да е изтекло между пръстите му като пясък. Както и стана през годините, когато Ерик учеше в университета и работеше в Гьотеборг. Кенет остана във Фелбака и основа малката си счетоводна фирма. Фирма, която с годините ставаше все по-успешна.