В края на юни 2002 г. дошъл ред и на новобранеца Дмитрий Кисельов да бъде продаден в робство. Пратили го да строи къщата на някой си г-н Карабутов, член на Градинарската асоциация „Мир“ в Истра. Отначало се трудел на строежа, но после заедно с още седем други редници го накарали да копае канал по дължината на цялото имение. На 2 юли в 7 часа вечерта каналът се срутил и погребал три момчета. Сред тях бил и Дмитрий, който се задушил под пръстта. Родителите му се опитали да съдят подполковник Бороненков, но той успял да се измъкне. Познавал много „полезни“ хора. Дмитрий бил единствен син на семейство Кисельови.2
На 28 август 2002 г. поделение 42839 било изпратено в Чечня недалеч от село Калиновская, където от доста време не се водели битки. „Старите“ пиели до припадък. „Старите“ са обикновени войници, на които им остава малко до уволнение. Те са най-лошата и смъртно опасна част от армията. Вечерта на старите им се сторило, че водката свършва, затова накарали първия войник, който се появил пред очите им, Юрий Дяченко, да отиде до селото и „да купи още откъдето иска“. Войникът отказал. Първо, бил дежурен, охранявал част от терена и нямал право да напуска поста си. Второ, обяснил им, че няма пари. Старите му казали да открадне пари от селото и с тях да им купи водка.
Но Юрий бил непреклонен. „Няма да отида.“ Били го жестоко до 5 сутринта и в почивките го подложили на ужасни и жестоки унижения. Потопили подочистачката в тоалетната и търкали с нея лицето на Юрий. Накарали го да бърше пода и когато се навел, се изреждали да пъхат дръжката на подочистачката в ануса му. И като завършек на така нареченото от тях „учение“, го завлекли в столовата и го накарали да изяде три литра каша и го биели, когато спирал да преглъща.
Къде били офицерите? Тази нощ и те били пияни до безсъзнание и физически им било невъзможно да контролират каквото и да било. Около 6 сутринта на 29 август 2002 г. намерили Юри Дяченко в склада с провизиите. Бил се обесил.
Сибир не е като Чечня. Той е далеч от войната, но това не е от значение, Роденият в Тюменска област Валерий Путинцев бил изпратен в района на Красноярск. Служил в окръжния град Ужур в елитните стратегически ракетни части. Майка му Светлана Путинцева се радвала. Предполагало се, че след като отговарят за най-опасните оръжия на планетата, офицерите там трябва да са сред най-образованите, да не пият и да не бият войниците, а да поддържат дисциплината. Но скоро и тя започнала да получава обезпокоителни писма от сина си, в които той разказвал, че офицерите били истински „чакали“.
„Здравей, мамо! Не давай това писмо на никого. Най-вече не казвай нищо на баба. И двамата знаем как се чувства и съм сигурен, че няма да застрашиш крехкото й здраве. Много се притеснявам за нея. Не мога да се примиря, че трябва да работя като роб в облага на хора, които презирам. Най-много от всичко на света бих искал да работя за доброто на близките си, да помогна на семейството си. Чак тук разбрах колко много значите вие за мен…“
На Валерий не му било писано да работи за доброто да близките си. Офицерите от казармата в Ужур били напълно излезли от контрол. Лейтенантите грабели от войниците всичко, което успявали да докопат, и унижавали всеки, който като Валерий се опитвал да защити достойнството си. През тази половин година, която прекарал в поделението, четирима редници били изнесени в ковчези — всичките пребити до смърт.
Офицерите най-напред се забавлявали, като конфискували униформата на Валерий (нашите войници нямат други дрехи, освен униформите си). Казали му, че трябва да си я откупи. Предполагали, че ще пише вкъщи и ще поиска спешно да му пратят пари. Но Валерий не направил така, Знаел, че майка му живее много скромно заедно с баба му, възрастна пенсионерка, сестра му и малката й дъщеря и че не може да си позволи да му праща пари. И заради това бил многократно жестоко пребиван. Накрая му писнало. Опълчил се на офицерите и бил изпратен в карцера за неподчинение. Инсценирали бягството му и го ранили лошо. Светлана Путинцева се притеснила и позвънила на командира на поделението подполковник Бутов, който я информирал, че знае как да бие, без да оставя следи. Светлана зарязала всичко и веднага отлетяла към Ужур, където намерила сина си на прага на смъртта. Бил прострелян в таза, пикочния мехур, уретрата и феморалната артерия. В болницата й казали, че трябва да намери кръв за преливане: „Спешно! Тук нямаме.“ Искали от нея да намери донори сама в чужд град. Тя се върнала в поделението да помоли за помощ. Командирите отказали да й съдействат. Втурнала се из града да търси помощ за сина си. Но не успяла да намери. Тъй като нямало кръв за преливане, Валерий починал на 27 февруари 2002 г. В едно от последните му писма до Светлана пише: „Не очаквах от офицерите помощ. Те знаят само как да унижават хората.“
2
Отношението към този инцидент беше същото като към случая с 54-мата войници. Гарнизонна прокуратура започна разследване, но пък нейните служители са подчинени на командира на поделението, в което е станало нещастието. И разбира се, прокуратурата оправда офицерите. Незаконната „продажба“ и „отдаване под наем“ на войниците като евтина работна ръка за селскостопанска или строителна работа, което обикновено се прави от техните офицери, е често срещана практика в Русия. Плаща се само на офицерите за това, че са осъществили сделката. Много рядко до войниците стига нещо, най-често не им се дава нищо друго, освен храна, цигари и подслон за една нощ. Понякога не получават нищо. Ако офицерът и работодателят са почтени хора, войниците се изкарват за известно време от поделенията, най-вече защото далеч от армията ще ги хранят по-добре.