— Добре, кажете ми защо те прииждат в Москва? — Така се появява истинската причина, когато седмица две по-късно един от членовете на родителския комитет се опитва да ми обясни защо са взели това решение.
Добре, защо пък „те“ да не идват в Москва? Да не би жителите на този град да са толкова специални, че близостта им с други граждани на Русия да оказва негативно влияние върху подредения им живот?
— Защо казвате, че им е трудно? — почти крещи друг родител. — Нас пита ли ни някой дали ни е лесно? Защо смятате, че на нашите деца им е по-леко?
Защо ли? Ами Сиражди е роден в Чечня през 1995 г. Когато майка му Зулай била бременна с него, край нея падали бомби от всички посоки. Избягала, защото нямала друг избор, когато започнала Първата чеченска война. И днес Зулай се чувства странно, когато вижда как Сиражди се плаши от фойерверки и гръмотевици, въпреки че живеят в Москва от 1996 г. и най-малкият й син е московчанин почти от началото на дните си. Той се крие и плаче, без да знае защо.
— А, значи било, защото тук не се чувстват у дома си — издига раздразнен глас друг член на родителския комитет. — Значи смятат, че трябва да си донесат всичките традиции и правила в нашия дом, така ли? Не, благодаря, не искаме!
Раздразнението им е предизвикано от факта, че бащата на Сиражди — Алви, дошъл на събранието, изслушал всичко, което са имали да му кажат, и след това взел думата, за да се опита да обясни проблемите си. Как един полицай го псувал пред децата му, след като нахлул в стаята им с ботуши, и че бащата не е могъл да направи нищо. И децата са видели всичко това.
Алви също така им казал, че основната причина въпреки всички неудобства семейството му да е в Москва, а не в Чечня, е възможността децата му да учат, без около тях да се води война. Зулай е учителка по математика, но работи като продавачка на пазара и не я бива много в това. Цяла вечер увиват пилешки пържоли, които на другия ден продават. Но Зулай прави всичко това заради децата.
— Стига бе! Намърдват се в центъра на Москва и очакват да живеят в апартамент за 500 долара! — Това е реакцията на родителския комитет на думите на Алви.
— Не искам сина ми/дъщеря ми да бъдат в един клас с такова дете. — Това е присъдата на събранието срещу Алви и Зулай.
— Кой казва, че не сме прави? — питат членовете на родителския комитет.
Разбира се, че никой.
Хубаво е да си спомним нещо, започнало по подобен начин през миналия век, но свършило различно. Когато фашистите влизат в Дания, на всички евреи е заповядано да си пришият жълти звезди на дрехите, за да могат да бъдат лесно разпознавани. И всички датчани също си зашили жълти звезди, за да спасят евреите, но и да спасят себе си да не се превърнат във фашисти. И кралят им ги подкрепил.
Ситуацията в Москва днес е точно обратната. Когато властите удрят наши съседи чеченци, ние не си пришиваме жълти звезди от солидарност към тях. Уви, правим точно противоположното. Ние се погрижваме Сиражди никога да не се отърве от усещането, че е втора категория човек.
По моя молба той ми показва тетрадката си за упражнения по руски език. Оценките му са само двойки и тройки. Почеркът му е разкривен, както му припомня Елена Дмитриевна на почти всяка страница. Това е неговата класна, която пише отрицателните си забележки с умела като на калиграф ръка. Учителка е от 36 години и всичките — в началния курс.
Елена Дмитриевна не подкрепя кампанията на родителския комитет да се отърве от чеченското момче, но също не си е зашила жълта звезда на дрехите. Не отказва категорично да бъде част от този фарс, въпреки че може да го направи и така да спре преследването на семейство Дигаеви от прословутото руско „обществено мнение“.
Сиражди се върти като пумпал и няма никакво желание да ми показва тетрадката си по руски, Прави всякакви номера, за да ми отвлече вниманието и да ми покаже тетрадката си по математика, където положението е много по-добро. Обикновено момче, което не може да седи на едно място. Но най-важното е, че много иска да се хареса. Защо да е различен, да бъде скромно забило в пода поглед момче, както иска родителският комитет, за да го считат за по-малко чеченец?
Дори и математиката скоро го отегчава. Обещава да ми нарисува „меч и човек“ и изтичва буйно навън. Буен във всичко. Скоро се връща с лист с очертанията на силует на як човек с големи мускули от „Властелинът на пръстените“. Нарисувал е с пастели някакво продълговато петно, което би трябвало да представлява меч.