Как реагираха хората този път? Дали приликите със съветските времена изкараха някого от инерцията на 14 март 2004 г.? Не. Те отидоха послушно до изборните секции, пуснаха си бюлетината и свиха рамене: „Какво можем да направим? Всички са убедени, че Съветският съюз е възстановен и че вече няма значение какво мислим ние.“
На 14 март стоях пред изборната секция на моята улица „Долгорукий“ в Москва. Името й беше сменено при Елцин, преди се казваше „Каляев“, терорист от царско време, който по-късно бе обявен за революционер. Нарекоха я „Долгорукий“ в чест на княза, чието имение се намирало тук, когато Каляев е бил жив, преди идването на болшевиките.
Разговарях с хората, които отиваха да гласуват и после бързо си тръгваха, след като бяха взели участие във фарса. Бяха апатични, напълно безразлични към повторния избор на Путин. „Нали «те» това искат? Добре, тогава. Голяма работа!“ Такова беше настроението на повечето от тях. Малцина се шегуваха: „Може би сега пак ще нарекат улицата на Каляев.“
Завръщането на съветската система с укрепването на Путин на власт е очевидно.
Трябва да отбележа, че това не стана възможно само заради нашето недоглеждане, апатия и умора след всичките революционни промени. Това стана сред хор от одобрение от Запад, най-вече от Силвио Берлускони, който изглежда направо се е влюбил в Путин. Той е неговият основен европейски покровител, но нашият президент се радва и на подкрепата на Блеър, Шрьодер и Ширак, не получава никакви упреци от Буш-младши отвъд Атлантика.
Така че нищо не стоеше на пътя на нашия „кагебеец“ при завръщането му в Кремъл — нито Западът, нито някаква сериозна опозиция вътре в Русия. По време на цялата така наречена „предизборна кампания“, от 7 декември 2003 до 14 март 2004, Путин откровено се подиграваше с електората.
Главното проявление на надменността му беше отказът за дебат с когото и да било за каквото и да било. Не се съгласи да обясни и една точка от собствената си политика през последните четири години. Презрението му се простираше не само към представителите на опозиционните партии, но към самата идея въобще за съществуването на опозиция. Не обещаваше нищо и въобще не си даваше труда да участва в каквато и да е предизборна борба за спечелването на гласоподавателите. Вместо това, също като по съветско време, го показваха всеки ден по телевизията, приемаше висши държавници в Кремъл и даваше висококомпетентни съвети как да се работи във всяко министерство и държавна институция.
Имаше, разбира се, и известно заиграване с обикновените хора: той се държи като Сталин. Също като него е „приятел на всички деца“ и „първи свиневъд на държавата“, „най-добър миньор“, „другар на всички спортисти“ и „водещ филмопроизводител“.
Но всичко това си остана само заигравка. В него нямаше никаква истинска емоция. Нямаше и сериозен протест срещу отказа от дебати.
Като не срещаше съпротива, Путин, естествено, ставаше все по-нагъл. Голяма грешка е да се смята, че не обръща внимание на нищо, никога не реагира и само се стреми напред към властта, както ни карат да вярваме.
Той обръща много сериозно внимание и помни всичко. Следи ни зорко, ние сме нацията, която той контролира.
В това отношение поведението му е като на чекист от ленинско време. Подходът му е точно като на офицер от КГБ. Първо пуска малка струйка повърхностна информация чрез определени хора. В днешна Русия това са членовете на политическия елит в Москва. Целта е да се тества реакцията към определен политически курс. Ако няма такава, или ако тя е слаба, всичко е наред. Путин може да прокара политиката си, да разпространява идеите си и да прави каквото сметне за добре, като няма нужда да поглежда през рамо.
Тук е полезно да направим малко отклонение, но не заради Путин, а заради нас, руското общество. Путин има поддръжници и помагачи, хора, които имат определен интерес от повторното му възкачване на власт и сега се тълпят около кабинета му в президентството. Това е институцията, която реално управлява страната, а не правителството, което прокарва президентските решения, не парламентът, който само подпечатва законите, поискани от него. Хората му следят много внимателно реакциите на обществото. Напълно погрешно е да се смята, че не се тревожат. Затова ние сме отговорни за политиката на Путин. Фактът, че съпротивата срещу него и циничните му манипулации със страната е сведена до клюкарстване на маса, му е дал възможност да направи всичко това през последните четири години. Обществото демонстрира безкрайна апатия и тя осигурява на Путин спокойствието, което той иска. Отнасяме се към думите и делата му не просто летаргично, а страхливо. По същия начин и чекистите се окопаха на власт, оставихме ги да видят страха в очите ни и така само усилихме желанието им да се държат с нас като с добитък. КГБ уважава само силните, а слабите поглъща. Ние най-добре би трябвало да го знаем.