А сега да се върнем към края на февруари 2004 г. В някакъв момент кремълските мрежи за прослушване на общественото мнение донасят, че хората започват да се отегчават от наглия отказ на Путин от дебати и предизборна кампания и от липсата на разпознаваеми послания.
За да събуди апатичния електорат, Кремъл обявява, че Путин е решил да вземе „строги мерки“. Които се оказват смяна на кабинета три седмици преди изборите.
Отначало всички бяха изненадани — това изглеждаше акт на чиста лудост. Според конституцията всеки кабинет подава оставка веднага след изборите. Новоизбраният президент посочва министър-председателя, който от своя страна предлага на президента за одобрение министрите. Какъв е смисълът да назначаваш някого сега, след като трябва да го преназначаваш отново след встъпване на власт? Какъв е смисълът на този отчаян ход, който само може още повече да парализира и без това обраслото с корупция правителство, чиито членове така или иначе прекарват по-голяма част от работното си време в грижи за собствените си комерсиални интереси?
Но въпреки че смени кабинета само месец преди изискваното по конституция време, това действие наистина успя да събуди предизборните процеси. Политическият елит беше разбунен, телевизионните канали бяха залети с предположения кого ще назначи Путин след изборите, политическите анализатори бяха захранени с теми и пресата най-накрая получи някакви факти от предизборната кампания, за които да пише.
Но това политическо съживяване продължи най-много седмица. Консултантите на Путин непрекъснато обясняваха от екрана, че президентът е направил промените само защото „иска да бъде напълно честен с вас“, защото не искал „да отиде на избори с непочистена къщичка“ (с което имаше предвид конституционната процедура за смяна на кабинета). Той желаел да представи бъдещия курс още преди 14 март.
Ако трябва да сме честни, хората му вярваха. Вероятно на това се върза над половината от електората. Тази половина прие и приветства безчестния и абсурден аргумент, като видя в него положителни страни. Това са хората, които обичат Путин и му се доверяват безрезервно, ирационално, безкритично и горещо. Те вярват в него. Точка.
В седмицата преди назначаването на новия премиер медийният образ на Путин се къпеше именно в тази „любов“. Тези, които се хванаха на въдицата на така наречените „истински причини“ за смяна на кабинета, не обърнаха никакво внимание на нелогичните несъответствия.
Наистина трябва да вярваш безрезервно като влюбен за първи път ученик, за да не си зададеш очевидния въпрос: защо Путин не избра по-малко драматичен начин да покаже бъдещия си курс, а уволни цялото правителство? Имаше и много други възможности. Можеше например да участва в телевизионен дебат. Но не. В седмицата след подмяната на кабинета се развихри невиждан цинизъм. От телевизионния екран на руския народ беше съобщено, че няма никакво значение какво ще се случи на 14 март. Всичко вече е решено. Путин ще бъде цар. Поддръжниците му все едно казваха: „Иска да ви демонстрира бъдещия си курс, защото нямате друг избор.“
Денят, в който трябваше да бъде обявено името на новия премиер, беше организиран по всички правила на церемонията, която традиционно придружава появата на оперния герой при изпяването на първата му ария. Президентът ще ни каже утре сутринта. След два часа. След един час. Остават десет минути. Нещо повече, обясняваха ни по телевизията, човекът, чието име всеки момент ще бъде съобщено, може да е наследникът на Путин през 2008 г.
В Русия всички много внимават да не изглеждат глупаво. Това може да свърши зле. Ако започнат да измислят вицове за теб, превръщаш се в нов Брежнев. Но когато Путин обяви новото правителство, дори най-заклетите му привърженици започнаха да ритат от смях. Всичка разбраха, че от Кремъл са им режисирали доста посредствен фарс. Не беше нищо друго, освен дребнаво разчистване на сметки, макар и завоалирани, разбира се, в безкрайни увъртания и високопарна реторика, която трябваше да ни внуши величието на Русия.