Би било смешно, ако не знаехме цената, която Хасуханов е платил за наглото фалшифициране на историята, направено от ФСБ.
Из протоколите на съдебните заседания:
„— Кажете на съда какво наложи оставането ви в Чечня от началото на бойните действия до деня на ареста ви?
— Не смятах, че е възможно да обърна гръб на Масхадов, защото за мен той беше законно избраният президент. Не можех да спра войната и направих всичко по силите си… Понякога изпълнявах молбите му. Не бях в достатъчно добра форма да се крия в гората, но това, което можех — го правех. Видях хора да умират. Знам какво означава «възстановяване на конституционния ред». Няма да скрия, че тази война е геноцид. Но никога не съм заповядвал извършването на терористични актове.
— Издавал ли сте заповеди за избиване на войници на федералната армия?
— Бих могъл да го направя само ако имам подчинени. А аз нямах.
— Някои от партизанските командири не бяха ли директно подчинени на вас?
— Не.“
Пред мен лежат документи с гриф „Само за служебно ползване“. Докато се подготвял за процеса, Черепньов изпратил запитвания до всички местни поделения на ФСБ в Чечня да му предоставят информация за терористични актове, извършени на техните територии „по заповед на началника на Генералния щаб на въоръжените сили на Чеченска република Ичкерия Хасуханов“. Спомняте си „бойните указания“, подписани от Хасуханов по време на разпитите — празни бланки, върху които Черепньов след това е написал каквото си е поискал. Съвсем предвидимо всички началници на поделения отговорили, че Хасуханов не е издирван за терористични актове. И тези отговори са изпратени на Черепньов не от чеченската опозиция, а от неговите хора.
Но това не спряло машината, чиято крайна цел била обявяването на „висш лидер на незаконно военно формирование“ за виновен. След като Хасуханов все пак оживял, започнали да го наричат точно така въпреки фактите. Нито съдът, нито прокуратурата обърнали и най-малко внимание на купищата документи „за служебно ползване“.
ПРОЦЕСЪТ
Делото срещу Хасуханов се гледало при закрити врати и в много кратки срокове — от 14 януари до 25 февруари 2003 г. — във Върховния съд на Република Северна Осетия-Алания. Председател на съдебния състав бил Валерий Джиоев. Магистратите не открили нищо нередно. Нито в това, че обвиняемият не е имал шест месеца достъп до адвокат, нито че адвокатът, поканен да го представлява, е избран от мъчителите на клиента му, или че от 20 до 27 април няма никаква информация за местонахождението на подсъдимия и че той е бил изтезаван. Съдът приел, че е бил измъчван, но не направил никакъв коментар по това. Ето и цитат от присъдата:
„Хасуханов не се е признал за виновен по време на разследването, но под физически и психологически натиск от страна на офицерите от ФСБ бил принуден да подпише предварително подготвени протоколи от разпитите.
— Твърдите, че срещу вас е употребено насилие — съдията пита Хасуханов. — Бихте ли могъл да посочите имената на хората, които са употребили това насилие?
— Не, защото не ги знам.“
Съдът си затваря очите за незначителната подробност, че мъчителите са пропуснали да се представят на жертвата. Дори не назначава медицинска експертиза, въпреки че обвиняемият има следи от удари по черепа. Ограничава се само с въпрос към Теболев, директорът на дъскорезницата, дали Хасуханов е лежал: в болничната стая на предприятието. Той отвръща: „Да. Беше там от 3 май до септември 2002 г. със счупен гръден кош.“ Информацията пак минава покрай ушите на магистратите. Да цитираме отново присъдата:
„По време на съдебните заседания обвиняемият Хасуханов не се призна за виновен за извършените от него престъпления. Заяви, че смятал за свой дълг да продължи да изпълнява някои от заповедите и молбите на Масхадов, когото считал за законно избран президент. Отрича да е подготвял провеждането на терористични актове или да е осигурявал финансиране на партизанските командири. Признава само, че е препредавал до тях определени заповеди и указания от Масхадов, като саморъчно е отбелязвал, че са «верни с оригинала»“.
Това ли е всичко?
Да, това е. Присъдата е дванайсет години строг режим в трудова колония без право на амнистия. Последните думи на осъдения били: „Искам да заявя, че нямам намерение да се отричам от убежденията си. За мен случващото се в Чечня е грубо погазване на човешките права. Никой не се опитва да залови истинските престъпници. Докато това продължава, много хора като мен ще попадат в затвора.“