Много хора в Русия са чували за Нина Левурда, защото след като положила останките на сина си в земята, на деветия ден след погребението му тя се отправила към щаба на Петнайсети батальон в Московска област. Тръгнала от Иваново с намерението само да погледне в очите командирите на Павел и да види дали когато застанат срещу майката на своя офицер, ще покажат поне малко разкаяние заради всичко, което били „забравили“ да направят.
„Разбира се, че не очаквах да ми се извинят — казва Нина. — Но си мислех, че поне ще видя някакво съчувствие по лицата им.“
Когато обаче пристигнала в Таманската дивизия, никой не пожелал да се види с нея. Командирът бил непрекъснато зает. Нина го чакала три дни за среща без да яде, да пие и да спи, без никой през това време да й обърне внимание. Висшите офицери се тътрели като хлебарки напред-назад и се правели, че не я забелязват. Тогава Нина Левурда се заклела, че ще съди държавата, че ще повдигне обвинение срещу Министерството на отбраната и срещу министър Иванов за моралните страдания, които са й причинили. И не заради смъртта на сина й: той в края на краищата загинал при изпълнение на дълга си. А заради това, което се случило после. Преведено от заплетената юридическа терминология на обикновен език — искала да знае кой е отговорен.
Какво се случило? Първо, във военното окръжие на Иваново връчили на семейството „Орден за храброст“, който се присъждал посмъртно на сина им. Второ, армията си отмъстила. Министерството на отбраната и Таманската дивизия повели война с тази майка, която се осмелила да изрази възмущението си от тяхното поведение.
Ето как го направили. За по-малко от година били проведени осем съдебни заседания, първото на 26 декември 2001 г., а последното на 18 ноември 2002 г. Нито едно от тях не постигнало никакъв резултат. Съдът дори не стигнал до разглеждане по същество на иска на Нина, защото Министерството на отбраната се чувствало толкова безнаказано, че дори не изпратило представител на заседанията. А и нямало защо. Делото „Нина Левурда срещу Държавата“ първо се гледало от съдия Тюленев (от Районния съд в Красная Пресня, Москва). Той отсъдил, че майката „няма право на информация“ за трупа на собствения й син и че Министерството на отбраната не е длъжно да й дава такава информация. Нина обжалвала пред Московския градски съд, където заради очевидната абсурдност на първата присъда случаят бил върнат обратно в съда в Красная Пресня за ново разглеждане. Методите на държавната машина срещу опечалената майка се изразявали в систематичен бойкот от страна на представителите на министър Иванов, както и от страна на командването на сухопътните войски, към които принадлежали Таманската дивизия и Петнайсети батальон. Те просто не се явявали и постоянствали в наглостта си. И Нина Левурда непрекъснато пътувала от Иваново до Москва, за да се окаже отново срещу празна скамейка и да установи, че си е загубила времето. Тя е обикновена жена и се издържа само от държавната си пенсия, която стига само за да не умреш от глад. След погребението на Павел съпругът й се пропил, като така се опитвал да се спаси от мъката.
Накрая съдия Болонина от съда в Красная Пресня, към която Московският градски съд препратил делото, изгубила търпение. След като ответниците пропуснали пето заседание, тя глобила Министерството на отбраната с 8000 рубли. Които се плащат от данъкоплатеца, разбира се. Жалко че тази глоба министър Иванов не дал на Нина Левурда. Но законът не се е погрижил за това. Руското законодателство не защитава интересите на слабите, а на овластените.
След налагането на глобата представители на министерството най-накрая се появили в съда на 18 ноември 2002 г., но били доста странни представители! Не знаели нищо за делото и отказали да удостоверят самоличността си, като се извинили, че хаосът в министерството бил причина за проблемите. В крайна сметка делото отново било отложено, този път за 2 декември.
Нина стояла и плачела в мрачния коридор на съда.
„Защо го правят? — попитала. — Сякаш не са извършили нищо нередно.“
Как да не завиди човек на Сергей Иванов, който стои начело на нашето военно министерство, за безмилостното му отношение към хората! Няма нужда да се тревожи с подробности, с майки, чиито синове са загинали в същата тази „война срещу международния тероризъм“, за която той така поетично говори. Не се налага да чува гласовете им и да чувства болката им. Не знае нищо за животите, които е разбил, за стотиците майки и бащи, изоставени от системата, след като децата им са дали живота си.