— Не мога да разбера как това, че съм самотна майка, влияе на положението на Хадижат — пита се Аелита. — На кого да имаш вече доверие?13
Абубакар Бакриев някога заемал дребна техническа служба в Първа републиканска банка. Но сега вече е освободен от всякакви такива задължения. Всичко станало много тихо и кротко. Абубакар бил извикан от заместник-директора по сигурността, който му казал: „Не ме разбирай грешно, но ще си имаме проблеми заради теб. Подай молба за напускане по собствено желание.“
Отначало Абубакар не можел да повярва на ушите си, но след това заместник-директорът добавил, че „те“ искали да молбата му да е със задна дата, например 16 октомври, така че всичко да изглежда нормално и никой да не може да ги обвини, че уволнението му е част от античеченските настроения след случая „Норд-Ост“.
Ето как става: екзекуторите те осъждат на смърт (а за много чеченци днес уволнението е абсолютен край, няма да начин да си намерят друга работа), но се надяват, че ще разбереш в какво затруднено положение са изпаднали. Типично е в днешно време убиецът да каже на жертвата: „Ще те убия не защото съм лош човек, а защото нямам друг избор. Но ще те помоля да направиш така, че да изглежда все едно не съм те убил.“
Същия ден и един дагестанец бил „доброволно уволнен“ от същата банка и неговото „лично решение“ също било със задна дата. Той заемал скромен пост, но също станал жертва на етническото прочистване, за да се избегнат неприятните въпроси за работещите в банката хора с кавказки произход.
— Първа републиканска банка беше прочистена — казва Абубакар. — Сега вече служителите по сигурността могат да спят спокойно. Аз съм на 54 години. Не знам къде да отида. Полицията идва три пъти в дома ми да види как живея с трите ми деца. Превръщате ни във врагове. Трябва да разберете, че вече нямаме друг избор, освен да искаме независимост, защото наистина имаме нужда от място, където да живеем в мир. Дайте ни земя където пожелаете и ние ще отидем да живеем там.
Исита Чиргизова и Наташа Уматгариева са чеченки, живеещи във временен център за настаняване на бежанци в село Серебряники в Тверска област. С тях се запознах в 14-о полицейско управление в Москва. Исита си бършеше мастилото от пръстите, след като й бяха взели отпечатъци. Наташа плачеше неутешимо. Току-що ги бяха освободили, истинско чудо в днешно време. Полицаите се бяха смилили над тях.
Сутринта на 13 ноември 2002 г. жените били подложени на обичайните процедури. Дошли в Москва с ранния влак, за да получат помощ от организация за защита на човешките права. Били арестувани на гарата, на няколко метра от входа на организацията, тъй като Наташа куцала. Има открита рана на крака вследствие на диабет, а те я заподозрели, че е ранена партизанка. Исита е бременна в седмия месец, което означава, че има голяма подутина под палтото си, точно там, където камикадзетата си връзват коланите с експлозиви. Така поне майор Любезнов, дежурният в 14 управление, обясни причините за ареста им. Въпреки името си майорът никак не беше любезен. За да предпази Русия от терористична заплаха, той се почувствал задължен лично да опипа подутината на корема на Исита, за да се увери, че е причинена от бременност.
Всичко завършило добре за Исита и Наташа. Майорът само ги предупредил: „Ако ни убивате, и ние ще ви убиваме.“ Нямал време да се излага повече, освен това се оказа, че е напълно възможно да се правят някои полезни неща в такива случаи. Първо, успях да засека жените в полицейското управление още преди да ги откарат в някой строго охраняван арест или изолирана стая за разпит. Второ, успях да убедя Владимир Машкин, началника на полицейското управление (а той се поддаваше на убеждение), че хората понякога наистина идват да си вземат хуманитарната помощ просто защото са бедни и не могат да си намерят работа и квартира.
Зара работела като продавачка на зеленчуци край метростанция „Речна“. Собственикът на малкия магазин дошъл при нея и й казал: „Утре не идвай на работа, защото си чеченка.“ Зара е единственият източник на доходи за семейството си, което се състои от трите й деца и болния й от туберкулоза съпруг. Защо им е на полицаите да се замесват в такива случаи?
По време на Първата чеченска война Аслан Курбанов живеел в охраняван лагер за бежанци в Ингушетия. През лятото го напуснал и постъпил в институт в Саратов, после се преместил в Москва при леля си Зура Мовсарова, докторант в Московския автотехнически институт. Намерил си работа и бил официално регистриран с право да пребивава в столицата.
13
Арестът на Аелита Шидаева е разследван от Московската прокуратура, след като тя подава жалба. Никой от замесените полицаи не е наказан.
След събитията от „Норд-Ост“ цяла Русия е залята от вълна от расизъм (не само срещу чеченците, но и срещу хора с неславянска външност). Много от оплакванията са разследвани от руски организации за граждански права, най-вече Московската Хелзинкска група, Мемориалния център за граждански права и Гражданския комитет за помощ на бежанците. „Хюман Райтс Уоч“ и „Амнести интернешънъл“ изпращат многобройни петиции до президента. Усилията са напразни. Никой не е наказан. Намесата на международните организации не успява да спре вълната от расизъм най-вече защото руските държавници не предприемат нищо. Тормозът на етнически различните и убийствата продължават и няма никаква надежда поне за намаляването им.